Той се втренчи в дланите си. Загрубели длани, длани, носещи малките белези и мазоли на човек, който работи с ръцете си. Ризата му беше чиста и закърпена, но не бе нова, специално облечена за случая. Времената можеха да са тежки за Бъкип, ала за Беърнс беше още по-тежки.
— Ако смяташ за нужно да се противопоставиш на Славен и да се обявиш за престолонаследник вместо него, Беърнс, Рипон и Шоукс ще те подкрепят — тихо каза Жилав. — Убеден съм, че престолонаследницата Кетрикен също ще застане на твоя страна и че целият Бък ще я последва. — Той отново ме погледна. — Много разговаряхме за това. Смятаме, че детето на Искрен има по-голям шанс да се качи на престола, ако ти си регент, а не Славен.
Така. Вече бяха отписали Умен.
— Защо да не е Кетрикен? — предпазливо попитах аз.
Жилав впери очи в пламъците.
— Трудно ми е да го кажа, особено след като тя доказа качествата си. Но Кетрикен е родена в чужда страна и в някои отношения е непроверена. Не че се съмняваме в нея, не. Нито я отстраняваме. Тя ще стане кралица и детето й ще царува след нея. Но в тези времена имаме нужда и от престолонаследник, и от престолонаследница.
Хрумна ми нещо и някакъв демон ме накара да попитам:
— Ами ако не пожелая да предам властта, когато детето навърши пълнолетие? — Трябваше сами да са си задали този въпрос, трябваше да са се разбрали за някакъв отговор. За миг останах неподвижен. Почти усещах вероятностните въртопи, които се вихреха наоколо — за това ли винаги дрънкаше шутът, това ли бе един от неговите мъгливи кръстопътища, в средата на които винаги стоях? — Катализатор — измърморих под нос аз.
— Моля? — наведе се към мен Жилав.
— Рицарин. Както споменахте, аз нося неговото име. Почти. Херцог Беърнс, зная какво рискувате, като разговаряте с мен, и ще бъда откровен с вас. Аз съм човек с амбиции. Но не желая короната на своя крал. — Поех си дъх и се вгледах в огъня. За пръв път наистина осъзнах какво ще е за Беърнс, Рипон и Шоукс, ако ненадейно изчезнат Умен и Кетрикен. Крайбрежните херцогства щяха да се превърнат в кораби без кормило, със заливани от вълните палуби. Жилав бе намекнал, че няма да подкрепят Славен. И все пак в момента не можех да им кажа нищо. Ако му прошепнех, че Искрен е жив, на другия ден те щяха да станат и да отрекат правото на Славен да се обяви за престолонаследник. Ако ги предупредях, че Умен и Кетрикен внезапно ще изчезнат, те нямаше да се успокоят. И когато това се случеше, нямаше да се изненадат. Щом кралят и престолонаследницата стигнеха в Планинското кралство, навярно щяхме да можем да разкрием всичко на крайбрежните херцози. Ала дотогава оставаха седмици. Опитах се да измисля какво да му предложа сега, някакво уверение и надежда.
— Като човек, аз съм с вас — внимателно казах аз, като се чудех дали думите ми не представляват измяна. — Но съм дал клетва на крал Умен. Верен съм на Кетрикен и на наследника, когото носи. Предвиждам черни дни за всички ни и Крайбрежните херцогства трябва да действат заедно срещу пиратите. Нямаме време да мислим какво прави във вътрешността на страната принц Славен. Нека върви в Трейдфорд. Нашият живот е тук. Тук трябва да останем и да се бием.
След тези ми думи в мен настъпи огромна промяна. Усетих, че се измъквам от нещо, все едно бях отхвърлил от себе си плащ, като насекомо, изпълзяло от пашкула си. Славен ме оставяше тук в Бъкип, мислеше си, че ме зарязва на произвола на съдбата заедно с хората, които ми бяха най-скъпи. Нека. След като кралят и Кетрикен стигнеха на сигурно място в Планините, вече нямаше да се боя от Славен. Моли я нямаше. Какво ми бе казал отдавна Бърич? Че аз може да не я виждам, но че тя може да ме вижда. Нека види, помислих си, че съм способен да действам, че макар и сам, мога да променя всичко. Търпение и Лейси щяха да са по-добре при мен, отколкото като заложници на Славен. Мислите ми препускаха. Можех ли да взема властта в Бъкип и да браня крепостта, докато се върне Искрен? Кой щеше да ме подкрепи? Бърич нямаше да го има. Не можех да разчитам на неговото влияние. Но нямаше да ги има и грубите ратници от Фароу и Тилт. Щяха да останат само бъкипски воини, заинтересовани да бранят стария замък. Бях израснал пред очите на някои от тях, други заедно с мен се бяха учили да се бият и да въртят меч. Познавах стражата на Кетрикен и старите ратници, които все още носеха цветовете на крал Умен, ме познаваха. Много преди да стана човек на краля, аз бях станал един от тях. Дали щяха да си го спомнят?
Въпреки топлината на огъня ме побиха тръпки и ако бях вълк, козината ми щеше да настръхне. Искриците в мен припламнаха.
— Аз не съм крал. Не съм принц. Аз съм само едно копеле, но обичам Бък. Не искам кръвопролития със Славен, не искам междуособици. Нямаме време за губене и сърце не ми дава да убивам хора от народа на Шестте херцогства. Нека Славен избяга. Когато той и псетата, които душат след него, заминат, аз съм ваш. Заедно с всички от Бък, които успея да убедя да ме последват.