— Ти направи добър избор, дъще — рече й старецът. — Някога се чудех какво си видяла в един писар. Боже мой, сега и аз виждам същото.
Той я повика в стаята и Мигновена се приближи, като шумолеше с фустите си. Застана до баща си и дръзко ме погледна. За пръв път зърнах стоманената воля, която се криеше в това плахо дете. Сърцето ми се сви.
— Помолих те да почакаш и ти го направи — каза ми Жилав. — Доказа, че си доблестен мъж. Днес аз ти дадох своята вярност. Ще приемеш ли и клетвата на дъщеря ми да стане твоя жена?
Олюлявах се на ръба на страшна пропаст. Срещнах очите на Мигновена. Тя не изпитваше съмнения. Ако никога не бях познавал Моли, щях да я намеря за красива. Ала когато я погледнех, виждах само, че това не е моята любима. Сърцето ми не ми принадлежеше, за да го дам на която и да било жена, особено в такова време. Обърнах се към баща й, решен да говоря твърдо.
— Оказвате ми по-голяма чест, отколкото заслужавам. Но наистина е точно, както казахте, херцог Жилав. Времената са зли. При вас дъщеря ви е в безопасност. При мен тя ще живее в огромна несигурност. Някои биха нарекли днешния ни разговор „измяна“. Не желая да говорят, че съм взел дъщеря ви, за да ви обвържа с едно съмнително начинание, нито че вие сте ми дали дъщеря си поради такава причина. — Насилих се да срещна погледа на Мигновена. — Да сте дъщеря на Жилав е по-безопасно, отколкото да сте съпруга на Фицрицарин. Докато не затвърдя положението си, няма да се обвържа с никого по никакъв начин. Изпитвам огромно уважение към вас, лейди Мигновена. Аз не съм херцог, нито дори лорд. А само незаконен син на един принц. Докато не мога да кажа, че съм нещо повече, няма да търся съпруга и няма да ухажвам никоя жена.
Мигновена очевидно не бе доволна. Ала баща й бавно кимна.
— Виждам мъдростта на думите ти. Опасявам се, че дъщеря ми вижда само забавянето. — Той погледна нацупената Мигновена и нежно се усмихна. — Някой ден ще разбере, че хората, които искат да я защитят, я обичат. — Той ме измери с поглед от глава до пети като кон. — Убеден съм, че Бък ще устои — тихо рече Жилав. — И че детето на Искрен ще наследи трона.
Когато го оставих, в главата ми отекваха тези думи. Безброй пъти си повтарях, че не съм направил нищо лошо. Ако не бях протегнал ръка да взема Бъкип, щеше да го направи друг.
— Кой — няколко часа по-късно гневно ме попита Сенч.
Бях забил поглед в краката си.
— Не зная. Но щяха да намерят някого. И този човек най-вероятно щеше да предизвика кръвопролития. Щеше да използва коронясването на Славен и да изложи на опасност усилията ни да спасим Кетрикен и Умен.
— Ако крайбрежните херцози са готови да се разбунтуват, както показва докладът ти, може би не е зле да обмислим този план.
Кихнах. В стаята все още миришеше на горчива кора. Бях хвърлил в огъня твърде много.
— Жилав не дойде при мен да говори за бунт, а за вярност към истинския и законен крал. И тъкмо в този дух му отговорих и аз. Нямам желание да взимам властта, Сенч, само да я запазя за законния наследник.
— Зная — отвърна той. — Иначе веднага щях да ида при крал Умен и да му разкрия това… безумие. Не зная как да го нарека. Не е точно измяна, но все пак…
— Аз не съм предател на своя крал — с тиха решителност заявих аз.
— Нима? Тогава ще те попитам следното. Ако въпреки или заради нашите усилия да ги спасим, Умен и Кетрикен загинат с нероденото дете и Искрен не се завърне? Тогава какво? Все още ли ще си готов да отстъпиш престола на законния крал?
— На Славен ли?
— Да.
— Той не е крал, Сенч. Той е разглезен принц и винаги ще си остане такъв. Аз имам също толкова пророческа кръв, колкото и той.
— Когато дойде моментът, можеш да кажеш същото и за детето на Кетрикен. Разбираш ли по колко опасен път поемаме, когато се поставяме над полагащото ни се място? Ние с теб сме се заклели да служим на рода на Пророците, на който сме случайни потомци. Не само на крал Умен или единствено на мъдър крал, а да поддържаме законния крал от рода на Пророците. Даже да е Славен.
— Ти готов ли си да служиш на Славен?
— Виждал съм и по-глупави принцове от него да помъдряват с годините. Това, което замисляш, ще ни донесе гражданска война. Фароу и Тилт…
— Нямат интерес от война. Те ще оставят Крайбрежните херцогства да се оправят както могат. Славен винаги го е заявявал.
— И навярно си мисли, че го вярва. Но когато открие, че не може да си купува фина коприна и че вината от Бинград и още по-далечните земи вече не текат по река Бък към неговата уста, ще се позамисли. Той има нужда от пристанищни градове и ще се върне, за да си ги вземе.
— Тогава какво ще правим? Какво да правя аз?