През целия ден атмосферата в замъка напомняше врящо гърне. Бързо изгубих увереността си, че Беърнс е сдържан човек. Прекалено много дребни благородници ненадейно ми кимаха или привличаха погледа ми. Опасявах се, че блюдолизците на Славен ще го забележат, и затова останах в стаята си или в ранния следобед — в кулата на Искрен, където напразно се опитвах да се свържа с него. Бях избрал това място с надеждата да призова някакъв спомен, но не успях. Вместо това установих, че напрягам слух да доловя стъпките на Уил по стълбището на кулата или присъствието на Ведра и Джъстин в ума ми.
След като се отказах от опитите си, дълго седях и се чудих как да отвлека вниманието от стаята на краля. Навън чувах рева на морето и вихъра и когато за кратко отворих прозорците, ураганният вятър едва не ме събори на пода. Повечето хора смятаха, че времето е подходящо за церемонията, защото бурята можеше да попречи на пиратите да стигнат до брега. Дъждът образуваше ледена покривка върху натрупания сняг и правеше пътищата коварно хлъзгави. Представях си как Бърич пътува в нощта с Кетрикен и краля. Не му завиждах.
Всичко бе нагласено така, че във въздуха сякаш да тегне обещание за предстояща голяма поличба. Освен разказите за Пъпчивия и за змии пред огнището, в кухнята цареше отчаяние. Замесеното тесто за хляб не беше втасало и млякото се бе пресякло в буретата още преди да му оберат каймака. Бедната Сара беше потресена и твърдеше, че в нейната кухня никога не се било случвало такова нещо. Свинарите не позволиха да дадат вкиснатото мляко дори на прасетата — толкова бяха сигурни, че е прокълнато. Невтасалият хляб бе означавал два пъти повече работа за слугите в кухнята, които вече и без това бяха претоварени с изхранването на всички гости, пристигнали за церемонията. Можех да се закълна, че целият замък може да се разбунтува само заради недоволните кухненски прислужници.
Стражниците получиха по-малки дажби и яхнията беше пресолена, а бирата някак си изгуби пяната си. Херцог Тилт се оплака, че в покоите му вместо вино имало оцет, което накара херцог Беърнс да отбележи пред херцозите на Шоукс и Рипон, че дори малко оцет щял да се приеме като признак за гостоприемство в техните стаи. Злощастната забележка, кой знае как, стигна до ушите на госпожа Чевръстка, която здравата сгълча всички камериерки и слуги, пропуснали да се погрижат за стаите за по-нископоставени гости. Слугите, от своя страна, се оплакаха, че получили заповед да свеждат до минимум разходите за тези гости, ала никой не успя да си спомни кой е издал това нареждане. Нещата вървяха така, че с радост се оттеглих в кулата на Искрен.
Ала не посмях да пропусна коронясването, защото от него можеше да се заключи много. И сега се измъчвах в неудобната си риза с прекалено тесни ръкави и търпеливо очаквах появата на Славен. Не мислех за неговото великолепие, нито за церемонията — имах си достатъчно свои грижи. Безпокоях се дали Бърич е успял да измъкне конете и носилката. Вече беше тъмно. Той навярно седеше навън в бурята в скромното убежище на елшовата гора. Несъмнено бе завил конете с чулове, но това нямаше да ги спаси от лапавицата. Беше ми дал името на една ковачница, в която бе отвел Сажда и Дорест. Всяка седмица трябваше да продължа да плащам на човека и често да ги наглеждам, за да се уверя, че се грижи добре за тях. Бърич ме бе накарал да му обещая, че няма да поверя задачата на друг. Щеше ли престолонаследницата да успее навреме да се оттегли в покоите си? И пак: как щях да отвлека вниманието от стаята на крал Умен, за да дам възможност на Сенч да го отведе?
От размислите ме откъсна смаян шепот. Погледнах към подиума, където като че ли бяха вперени всички очи. Нещо замъждука и за миг една от белите свещи припламна в синьо. Разнесе се шушукане, но своенравните свещи продължиха да горят равномерно. Изглежда, нито Кетрикен, нито крал Умен не забелязаха нещо нередно, ала шутът се понадигна и заплашително разклати Плъхчо към свещите.
А после се появи Славен, блестящ в червено кадифе и бяла коприна. Пред него вървеше малка прислужница, която клатеше кадилница със сандалово дърво. Принцът се усмихваше на множеството, докато бавно вървеше към трона и кимаше на тълпата. Сигурен съм, че не стана толкова гладко, колкото го беше планирал. Крал Умен се запъна и после озадачено зяпна свитъка, който му дадоха да прочете. Наложи се Кетрикен да го вземе от треперещата му ръка и той й се усмихна, докато тя четеше на глас думите, които сигурно късаха сърцето й. Това бе грижливо изброяване на всички деца, родени от крал Умен, включително дъщеря му, умряла като бебе, по реда на раждането им и сетне по реда на смъртта им, чак до Славен като единствен жив и законен наследник. Когато стигна до името на Искрен, тя не се поколеба и прочете краткото обяснение: — „Изчезнал по време на поход до Планинското кралство“, — сякаш изобщо не я засягаше. Не се споменаваше нищо за детето, което носеше Кетрикен. Нероденото дете бе наследник, но не престолонаследник. То не можеше да получи тази титла, преди да навърши поне шестнадесет години.