Най-малко десетина души побързаха да ми пожелаят лека нощ, преди да се оттегля. Точно когато си мислех, че съм се освободил, Мигновена плахо ме докосна по ръката и се сбогува с мен с толкова унил глас, че ясно осъзнах колко дълбоко съм наранил чувствата й. Това, струва ми се, ме порази повече от всичко друго тази вечер. Като последен страхливец, аз се осмелих да целуна връхчетата на пръстите й. Грейналото й лице ме засрами. Избягах нагоре по стълбището. Докато се качвах, се питах как са търпели тези неща Искрен и баща ми. Ако някога изобщо си бях мислил или бях мечтал да съм истински принц, вместо копеле, тази вечер напълно ме разубеди. Това бе изключително публична професия. Със свито сърце осъзнах, че до завръщането на Искрен ще се наложи да живея така. Илюзията за власт ме обгръщаше и щеше да заслепи мнозина.
Когато стигнах в стаята си, с огромно облекчение си облякох по-удобни дрехи. Докато навличах ризата си, напипах изпъкналостта на отровата в маншета. Навярно тя щеше да ми донесе късмет. Отново излязох навън и направих може би най-глупавата си постъпка за цялата вечер. Отидох в стаята на Моли. Коридорът на слугите пустееше, едва осветен с две мъждукащи факли. Почуках на вратата й. Не получих отговор. Натиснах бравата. Не бе заключено. Вратата се отвори.
Мрак. Празнота. В малкото огнище не гореше огън. Намерих угарка от свещ и я запалих от една факла в коридора. После се върнах в стаята и затворих вратата. Стоях там, докато опустошението най-сетне не придоби реални измерения. Всичко това прекалено много напомняше за Моли. Оправеното легло, изметеното огнище, купчинката дърва, приготвена за следващия обитател. Това бяха щрихите, които ми подсказваха, че се е изнесла. Нито панделка, нито свещ, нито късче фитил не бяха останали от жената, която бе водила слугински живот в тази стая. Каната беше обърната нагоре в легена, за да не събира прах. Седнах на стола й пред студеното огнище, отворих скрина й и надзърнах вътре. Ала това не бяха нейният стол, нейното огнище, нейният скрин. Това бяха само вещи, които тя за кратко бе докосвала.
Моли я нямаше.
И нямаше да се върне.
Не бях рухнал единствено защото бях отказвал да мисля за нея. Тази пуста стая ми развърза очите. Вгледах се в себе си и се презрях заради онова, което виждах. Искаше ми се да си върна целувката, която бях поставил на пръстите на Мигновена. Балсам за наранената гордост на едно момиче или примамка, за да обвържа нея и баща й към себе си? Вече не знаех точно. Нито едното, нито другото не беше оправдано. Бях допуснал грешка, ако изобщо вярвах в любовта, в която се бях заклел на Моли. Тази постъпка доказваше, че съм виновен във всичко, в което ме бе обвинила тя. Винаги бях поставял Пророците над нея. Бях я примамвал с илюзиите за брак, не й бях оставил нито самоуважение, нито вяра в мен. Тя ме беше наранила, като ме бе напуснала. Ала не можеше да остави зад себе си онова, което бях сторил с вярата й в самата себе си. Тя щеше вечно да го носи в душата си — мисълта, че е била измамена и използвана от едно егоистично лъжливо момче, което дори не бе имало смелостта да се бори за нея.
Можеше ли отчаянието да е източник на кураж? Или това беше само безразсъдство и стремеж към самоунищожение? Дръзко слязох по стълбището и отидох право в кралските покои. Факлите на стената пред вратата на краля ме ядосаха със сините си искри. Прекалено драматично, Сенч. Зачудих се дали е намазал всяка свещ и факла в замъка. Отметнах провесената завеса и влязох. Нямаше никого. Нито в дневната, нито в спалнята. Помещенията изглеждаха оголели, след като всичко по-скъпо бе изнесено и откарано по реката. Напомни ми за стая в посредствена странноприемница. Нямаше нищо, което да си струва да се открадне, иначе Славен щеше да остави охрана. В известен смисъл приличаше на стаята на Моли. Имаше някои вещи — дрехи, завивки. Ала това вече не беше кралската стая. Застанах до една маса на абсолютно същото място, където бях стоял като момче. Докато закусваше, Умен всяка седмица ме изпитваше върху уроците ми и всеки път ми даваше да разбера, че щом съм негов поданик, той е мой крал. Нямаше го вече този човек. Мечовете и пръснатите навсякъде свитъци бяха заменени с кадилници за горене на билки и лепкави чаши от опияняващи настойки. Крал Умен отдавна беше напуснал тази стая. Тази нощ аз щях да отведа един болен старец.
Чух стъпки и се изругах за непредпазливостта си. Скрих се зад драпериите и застанах неподвижно. От дневната се разнесе шепот. Подигравателният отговор трябваше да е на шута. Измъкнах се от скривалището си, застанах на прага на спалнята и надзърнах иззад завесата. Кетрикен седеше на дивана до краля и тихо разговаряше с него. Изглеждаше уморена. Под очите й изпъкваха тъмни кръгове, но се усмихваше на Умен. С радост го чух да мърмори нещо в отговор. Уолас клечеше до огнището и грижливо слагаше цепеници в огъня. Наблизо се бе свила Розмари, сгушена в новата си рокля. Тя сънено се прозя, въздъхна и се поизправи. Съжалих я. Безкрайната церемония бе изтощила и мен. Шутът стоеше зад стола на краля. Той рязко се обърна и погледна право към мен, сякаш виждаше през завесата. В стаята нямаше никой друг.