Шутът отново се обърна към Уолас.
— Да, духай, сър Уолас, духай, колкото можеш. Току-виж изобщо нямаме нужда от огън, тъй като горещият ти дъх ще прогони студа от стаята.
Без да се обръща, Уолас ядосано каза:
— Я донеси дърва! Тия съчки не щат да прихванат. Пламъкът пълзи по тях, но дървото не гори. Трябва ми и гореща вода, за да направя чай на краля.
— Дали ще ти донеса дърва? Дърва? Да не съм дървеняк, добри ми Уолас? Стража! Хо, стража! Елате да донесете дърва, моля! — Шутът се измъкна от мястото си зад краля, заподскача към вратата и отдръпна завесата, сякаш беше истинска врата. Накрая подаде глава в коридора и високо повика стражниците. След малко се отдръпна и унило се върна в стаята. — Ни стража, ни дърва. Клетият Уолас. — Той мрачно го погледна. Уолас стоеше на колене и ядосано разравяше огъня с ръжен. — Може би ако се завъртиш със задните си части към огнището и започнеш да духаш оттам, пламъците ще заподскачат по-весело, храбри ми Уоласчо.
Една от свещите в стаята внезапно запръска сини искри. Всички, дори шутът, потръпнахме от съскането й. Уолас се изправи. Не го смятах за суеверен човек, ала в очите му за миг проблесна нещо диво, което ми подсказа, че тази поличба изобщо не му харесва.
— Огънят просто не гори — заяви той и после, сякаш осъзнал смисъла на думите си, зяпна с отворена уста.
— Омагьосани сме — добродушно рече шутът. Пред огнището малката Розмари сви колене под брадичката си и ококорено се заозърта. Вече изобщо не изглеждаше сънена.
— Защо няма стражници — гневно попита Уолас, отиде до вратата и надникна в коридора. — И защо пламъците на факлите са сини? — Той ахна, отстъпи назад и отчаяно се огледа. — Розмари, изтичай да доведеш стражниците. Казаха, че веднага ще ни последват.
Момиченцето поклати глава и не помръдна.
— Стражниците казаха, че щели да ни последват. И да донесат дърва. Дали ще горят? — Обади се шутът.
— Стига си дрънкал — изсумтя Уолас. — Върви да доведеш стражниците.
— Кого да доведа? Първо ме мислиш за дървеняк, сега пък за куче. О! Върви да донесеш дървото, пръчката, искаш да кажеш. Къде е пръчката? — Шутът залая като куче и започна да подскача из стаята, сякаш търсеше хвърлена пръчка.
— Върви да доведеш стражниците — почти изхленчи Уолас.
— Шуте — твърдо каза Кетрикен, — Уолас. Престанете. Не плашете поне Розмари. Върви сам да доведеш стражниците, щом толкова искаш да дойдат, Уолас. Аз поне имам нужда от спокойствие. Капнала съм. Искам да си легна.
— Милейди, тази нощ става нещо лошо — настоя Уолас. — Аз не се плаша от случайни поличби, но напоследък станаха твърде много, че да не им обръщам внимание. Ще отида да доведа стражниците, щом шута го е страх…
— Той плаче за стражниците, пък мен ме било страх! Мен, ха!
— Тихо, шуте, моля те! — Молбата на престолонаследницата изглеждаше съвсем искрена. — Уолас, върви и донеси дърва. Кралят няма нужда от тази врява, а от почивка. Върви.
Уолас се поколеба на вратата. Явно нямаше желание да излезе на синята светлина в коридора.
Шутът презрително му се усмихна.
— Да дойда ли да те държа за ръчичка, храбри ми Уоласчо?
Това най-после го накара да излезе. Когато стъпките му заглъхнаха, шутът отново погледна към моето скривалище. Поканата му бе ясна.
— Милейди — тихо казах аз и излязох от спалнята на краля. Кетрикен тихо ахна. — Ако искате да се оттеглите, двамата с шута ще се погрижим за краля. Зная, че сте уморена и че искате тази вечер да си легнете рано. — Розмари ме гледаше ококорено.
— Може би наистина ще се оттегля — отвърна Кетрикен и с изненадваща пъргавост се изправи. — Хайде, Розмари. Лека нощ, милорд.
И излезе, следвана по петите от Розмари. Щом завесата отново се спусна, отидох при краля.
— Време е, милорд. Искате ли да вземете със себе си нещо специално?
Той преглътна, после ме погледна.
— Не. Тук няма нищо за мен. Нищо, което да оставя, нищо, за което да остана. — Умен затвори очи и тихо продължи: — Промених решението си, Фиц. Мисля, че ще остана тук и тази нощ ще умра в собственото си легло.