Двамата с шута онемяхме.
— О, не! — Тихо извика шутът.
— Просто сте много уморен, милорд — промълвих аз.
— И единственото, което ме очаква, е още умора. — Очите му странно блестяха. И оттам ме гледаше младият крал, когото за миг бях докоснал, докато двамата заедно бяхме използвали Умението. — Тялото ми ме предава. Синът ми се е превърнал в змия. Славен знае, че брат му е жив. Знае, че короната, която носи, не се пада нему. Мислех, че няма… Мислех, че ще се откаже… — От старческите му очи бликнаха сълзи. Бях искал да спася своя крал от един коварен принц. Трябваше да разбера, че не съм в състояние да спася един баща от предателството на сина му. Той протегна ръка към мен, ръка, която някога бе стискала меч, а сега се бе превърнала в мършава, прежълтяла лапа. — Искам да се сбогувам с Искрен. Искам лично да му кажа, че не съм участвал във всичко това. Нека поне запазя вярата на сина, който ми остана верен. — Кралят посочи към краката си. — Ела, Фиц. Заведи ме при него.
Не можех да не се подчиня на тази заповед. Не се поколебах. Приближих се и коленичих пред него. Шутът стоеше зад Умен. Сълзите прорязваха сиви следи в черно-белия грим на лицето му.
— Не — настойчиво промълви той. — Милорд, станете, нека избягаме. После ще обмислите всичко. Няма нужда да решавате сега.
Кралят не му обърна внимание. Усетих ръката му на рамото си. Отворих силата си за него, изненадан, че най-сетне съм се научил да го правя по собствено желание. Двамата се хвърлихме в черната река на Умението. Течението ни понесе и аз зачаках кралят да ни насочи. Вместо това той внезапно се вкопчи в мен. „Сине на моя син, кръв от кръвта ми. Аз те обичах, макар и по свой начин.“
„Милорд.“
„Млади мой убиецо. В какво те превърнах? В какво изваях собствената си плът? Ти не съзнаваш колко си млад. Сине на Рицарин, не е късно да се поправиш. Вдигни глава. Погледни напред.“
Цял живот се бях превръщал в онова, което искаше той. Тези думи ме изпълниха със смут и въпроси, на които нямаше време да получа отговори. Усещах, че силата му гасне.
„Искрен“ напомних му аз.
Умен се пресегна. Усетих присъствието на Искрен, после внезапно — изчезването на краля. Хвърлих се след него като след удавник в дълбока вода. Хванах съзнанието му, притиснах го към себе си, ала все едно държах сянка. Той бе като уплашено момче в ръцете ми, съпротивляваше се, без да знае срещу какво.
После изчезна.
Като спукан мехур.
Бях смятал, че съм зърнал крехкостта на живота, когато бях държал в ръцете си мъртвото момиченце. Вече знаех. Беше тук и сетне не беше. Дори духнатата свещ можеше да остави следа дим. Моят крал просто бе изчезнал.
Ала не бях сам.
Мисля, че всяко дете е преобръщало мъртва птица, открита в гората, само за да се смае и ужаси колко бързо са я нападнали червеите. Умиращото куче събира най-много бълхи и най-тлъстите кърлежи. Като пиявици, зарязали умираща риба, Джъстин и Ведра се издигнаха и се опитаха да се впият в мен. Това беше източникът на растящата им сила и бавното гаснене на краля. Това бе мъглата, обгръщала ума му и изпълвала дните му с безсилие. Гален, техният учител, беше направил Искрен своя мишена. Ала не бе успял да го убие и беше намерил собствената си смърт. Никога няма да узная колко време тези пиявици бяха изсмуквали силата на Умението на краля. Бе им известно всичко, което чрез мен Умен беше предал на Искрен. Изведнъж ми станаха ясни много неща, ала бе късно. Нямах представа как да им избягам. Усещах, че се впиват в мен, знаех, че смучат силата ми и че след секунди ще ме убият.
„Искрен“ — извиках аз, но вече бях твърде слаб. Нямаше да успея да го достигна.
„Махнете се от него, страхливци!“ Познато изръмжаване. Нощни очи ги отблъсна чрез мен. Мислех, че няма да успее, ала също като преди, той използва осезателното оръжие през канал, отворен от Умението. Осезанието и Умението бяха две различни неща, също като четенето и пеенето или плуването и язденето на кон. И все пак, когато бяха свързани с мен чрез Умението, те трябва да бяха уязвими за другата магия. Усетих, че ме пускат, ала този път бяха двама и можеха да издържат на атаката на Нощни очи.
„Скачай и бягай! Бягай от онези, които не можеш да победиш!“
Реших, че съветът му е разумен. Страхът ме върна в собственото ми тяло и аз спуснах стените на ума си за тяхното Умение. Отворих очи. Лежах на пода в кралската дневна и тежко дишах. Шутът се бе метнал върху краля и диво плачеше. Усетих, че пипалата на Умението се пресягат след мен. Изтеглих се дълбоко в себе си и отчаяно се защитих, както ме бе учил Искрен. И въпреки това продължавах да долавям присъствието им, като призрачни пръсти, теглещи дрехите ми, докосващи кожата ми. Обзе ме отвращение.