— Ти го уби, ти го уби! Ти уби моя крал, долен предател — пищеше шутът.
— Не! Не съм аз! — едва успях да промълвя.
За свой ужас на вратата видях Уолас, който с безумен поглед наблюдаваше всичко. Сетне вдигна очи, изкрещя и хвърли дървата, които носеше. Двамата с шута се обърнахме.
На прага на кралската спалня стоеше Пъпчивия. Макар да знаех, че е Сенч, в първия момент настръхнах. Носеше дрипави погребални дрехи, целите в пръст и мухъл. Дългата му сива коса висеше на мръсни кичури покрай лицето му и беше намазал кожата си с пепел, така че белезите да изпъкват още по-ясно. Бавно повдигна ръка и посочи Уолас. Клетникът извика и с писъци се затича по коридора.
— Какво става тук — попита Сенч, щом Уолас изчезна, пристъпи към брат си и постави дългите си пръсти на гърлото му. Знаех какво ще установи. Мъчително се изправих.
— Мъртъв е. Но не го убих аз! — Викът ми заглуши надигащия се вой на шута. Пръстите на Умението настойчиво ме теглеха. — Отивам да убия онези, които го направиха. Погрижи се за шута. Престолонаследницата при теб ли е?
Сенч ме зяпаше така, сякаш ме виждаше за пръв път. Всички свещи в стаята изведнъж запръскаха сини искри.
— Погрижи се за престолонаследницата — заповядах на своя учител. — И нека шутът тръгне с нея. Ако остане тук, той е мъртъв. Славен няма да остави жив никой, който тази вечер е бил тук.
— Не! Няма да го оставя! — Очите на шута бяха изцъклени и празни като на безумец.
— Махни го оттук, Сенч! От това зависи животът му! — Сграбчих шута за раменете и свирепо го разтърсих. Главата му се люшна на тънката му шия. — Върви със Сенч и мълчи. Мълчи, ако искаш да отмъстя за смъртта на твоя крал. Защото ще направя точно това. — Внезапно се разтреперих. Светът се залюля и ми притъмня. — Самодивско биле! — задъхано промълвих аз. — Трябва ми самодивско биле. После бягайте! — Блъснах шута в ръцете на Сенч и старецът го пое в жилавата си хватка. Все едно падаше в ръцете на смъртта. Двамата излязоха от стаята. След малко чух едва доловимо стържене на камък. Бяха изчезнали.
Отпуснах се на колене, после безсилно се строполих на пода. Вкопчих се в коленете на мъртвия крал. Изстиващата му ръка падна от страничната облегалка на стола върху главата ми.
— Глупав момент за сълзи — казах на празната стая. Ала това не ги спря. Обгърна ме чернота. Призрачните пръсти на Умението опипваха стените ми, остъргваха хоросана, опитваха всеки камък. Отблъснах ги, но те се върнаха. Както ме бе погледнал Сенч, съмнявах се, че ще се върне. Поех си дъх.
„Нощни очи. Заведи ги при дупката на лисицата.“ — Показах му сградата, от която щяха да излязат, и къде трябва да отидат. Едва успях.
„Братко?“
„Заведи ги, сърце мое!“ Немощно го отблъснах и усетих, че се отдалечава. Глупавите сълзи продължаваха да се стичат по лицето ми. Вдигнах ръка и докоснах китката на краля. Отворих очи, насилих зрението си да се проясни. Ножът му. Не някакъв скъпоценен кинжал, а простият нож, какъвто носи на пояса си всеки мъж, за да му помага в ежедневните му задачи. Поех си дъх, после го изтеглих от канията и го погледнах. Здраво острие, изтъняло от дългите години точене. Прокарах пръсти по него и те откриха онова, което очите ми вече не можеха да прочетат. Печата на Ход. Учителката по бойно майсторство го бе направила за своя крал. И той го беше използвал добре.
От някакво ъгълче на ума ми изплува спомен. „Ние сме оръдия“ — бе ми казал Сенч. Аз бях оръдието, което той беше изковал за краля. Кралят ме бе погледнал и беше попитал: „В какво те превърнах?“ Нямаше нужда да се питам. Аз бях кралският убиец. В много отношения. Но щях да се погрижа за последен път да му служа като истински убиец.
Някой приклекна до мен. Сенч. Бавно вдигнах глава и го погледнах.
— Семе от карис — каза ми той. — Нямаше време да правя чай от самодивско биле. Хайде. Ела да скрия и теб.
— Не. — Взех малката питка семе от карис, омесена с мед. Налапах я на една хапка и задъвках. — Върви — казах му. — Имам си работа, ти също. Бърич чака. Скоро ще вдигнат тревога. Бързо отведи престолонаследницата, докато все още имате шанс да се отдалечите от преследвачите. Аз ще ги задържа.
Сенч ме пусна и каза:
— Сбогом, момко. — После се наведе и ме целуна по челото. Това бе прощаване. Не очакваше да ме види жив.
Значи ставахме двама.
Сенч ме остави и още преди да чуя стърженето на камъните, усетих действието на карисовото семе. И преди бях взимал карис — по време на Пролетното празненство всички взимат. Съвсем малка щипка, поръсена върху захарна бисквита, предизвиква радостно замайване. Бърич ме беше предупреждавал, че някои нечестни търговци на коне слагат в овеса на животните си карисово олио. Също така ми бе казвал, че кон, на който са давали карис, често завинаги се променял. Ако останел жив. Знаех, че Сенч от време на време използва билката, и го бях виждал да пада като камък след преминаването на действието й. И все пак не се поколебах. Навярно Бърич имаше право. Дали предизвиквах самоунищожението, или го желаех? Тези мисли не ме занимаваха дълго. Карисът сякаш ми даде криле. Усетих в себе си сили за десетима и сърцето ми литна във висините като орел. Скочих и се запътих към вратата, после се върнах.