Коленичих пред своя мъртъв крал. Вдигнах ножа и го поднесох към челото си, докато му се заклевах:
— Този нож ще отмъсти за теб. — Целунах ръката му и го оставих пред огнището.
Бях смятал, че пръскащите сини искри свещи са потискащи, но синята светлина на факлите в коридора сякаш бе неземна. Все едно да се вглеждаш в неподвижна дълбока вода. Затичах се и се разкикотих. Долу чух глъчка, гласът на Уолас се издигаше над останалите. „Сини пламъци и Пъпчивия!“ — крещеше той. Не беше изтекло толкова време, колкото си бях мислил, но времето ме чакаше. Лек като вятър, аз се носех по коридора. Вмъкнах се в първата отворена врата. Зачаках. Трябваше им цяла вечност, за да се качат по стълбището, и още по-дълго, за да минат покрай мен. Оставих ги да стигнат до кралските покои и когато чух тревожните викове, изскочих от скривалището си и се втурнах към долния етаж.
Някой изкрещя след мен, но не се опитаха да ме преследват. Вече бях долу, когато най-после дадоха заповед да ме хванат. Засмях се. Като че ли можеха! За едно момче, израсло тук, замъкът гъмжеше от задни коридори и тунели за слугите. Знаех къде отивам, ала нямаше да се насоча право натам. Тичах като лисица, за кратко се появих в Голямата зала и ужасих готвачката в кухнята. И бледите пръсти на Умението не преставаха да ме докосват и опипват, без да подозират, че идвам, идвам, скъпи мои, идвам, за да ви открия.
Гален бе роден и отрасъл във Фароу и винаги бе мразил морето. Страхуваше се от него, струва ми се, затова покоите му се намираха откъм страната на планините. Бях чул, че след смъртта му са ги превърнали в нещо като негово светилище. Ведра се нанесла в спалнята му, а в дневната се събирала котерията. Никога не бях ходил там, но знаех пътя. Изкачих стълбището като летяща стрела, профучах по коридора покрай двойка в страстна прегръдка и спрях пред една тежка врата, обкована с желязо. Ала никоя врата, която не е здраво залостена, не е никаква преграда и след секунди тя се отвори пред мен.
Около високата маса бяха наредени столове. В средата й гореше дебела свещ. За съсредоточаване, навярно. Бяха заети само два от столовете — Джъстин и Ведра седяха един до друг, хванати ръка за ръка, със затворени очи и отметнати глави в мъките на Умението. Уил го нямаше. Бях се надявал да открия тук и него.
За миг се вгледах в лицата им. По кожата им лъщеше пот. Бях поласкан, че полагат такива усилия, за да съборят стените ми. Устите им бяха свити в лека усмивка — съпротивляваха се на екстаза от използването на Умението, съсредоточаваха се върху целта, а не върху удоволствието от нейното изпълнение. Не се поколебах.
— Изненада! — Тихо казах аз, сграбчих Ведра за косата и прерязах гърлото й с ножа на краля. После я пуснах да падне на пода. Имаше невероятно много кръв.
Джъстин с писък скочи и аз се приготвих за нападение. Той обаче избяга с викове по коридора и трябваше да се втурна след него с нож в ръка. Квичеше досущ като прасе и тичаше страшно бързо. Избра най-прекия път до Голямата зала, като не преставаше да пищи. Това ме караше да се смея. Дори сега ми се струва невероятно, ала не мога да го отрека. Дали смяташе, че Славен ще изтегли меч, за да го защити? Дали след като бе убил моя крал, мислеше, че нещо е в състояние да застане между него и мен?
В Голямата зала свиреха музиканти и хората танцуваха, но появата на Джъстин сложи край на веселието. Бях скъсил разстоянието помежду ни и когато той се блъсна в една от масите, ни разделяха само няколко крачки. Гостите все още бяха вцепенени от вида му, когато се нахвърлих върху него и го повалих. Десетина пъти забих ножа в тялото му преди някой да се сети, че трябва да се намеси. Когато фароуските стражници на Славен се опитаха да ме хванат, запратих потръпващото му тяло срещу тях, скочих върху масата зад мен и вдигнах окървавения си нож високо във въздуха.
— Ножът на краля! — Извиках и се завъртях, за да го покажа на всички. — Отмъстих за смъртта на краля.
— Той е луд! — Изпищя някой. — Смъртта на Искрен го е побъркала!
— Умен! — Свирепо изревах аз. — Тази вечер крал Умен беше повален с коварство!