Фароуските стражници на Славен връхлетяха срещу мен като вълна. Не бях смятал, че са толкова много. Всички полетяхме на пода сред порой от храна и съдове. Хората закрещяха — едни се мъчеха да се приближат, за да видят какво става, други ужасено отстъпваха. Ход щеше да се гордее с мен. С ножа на краля отблъсквах трима мъже с мечове. Бях прекалено бърз за тях и раните, които ми нанасяха, не ми причиняваха болка.
Някъде в тълпата се надигна вик.
— На оръжие! Убиват Фицрицарин! — Започна битка, но не виждах кой участва в нея, нито обръщах внимание. Намушках единия стражник в ръката и той изпусна меча си.
— Умен! — Надвика глъчката някой. — Крал Умен е убит! — Ако се съдеше по звуците на боя, в него се включваха все повече хора. Нямах време да погледна. Чух, че на пода се стоварва втора маса, и в залата се разнесе писък. После в залата се втурнаха бъкипските стражници.
— Спрете ги! Не проливайте кръв в кралската зала! — Видях, че нападателите ми са обкръжени, зърнах ужасеното лице на Меча, който ме позна и извика: — Това е Фицрицарин! Искат да убият Фиц!
— Спрете ги! Разоръжете ги! — Кърф повали един от стражниците на Славен. Зад него бъкипските воини нападаха личната стража на принца, отбиваха мечове и нареждаха на хората да приберат оръжията си. Успях да си поема дъх и видях, че наистина са се включили много хора, не само стражниците. Мнозина от гостите се налагаха с юмруци. Всеобщият хаос приличаше едновременно на пиянско сбиване и на бунт. Ненадейно Меча се вмъкна между двама от противниците ми и ги повали на пода. После скочи напред и се изправи пред мен.
— Здрасти, Меч — радостно го поздравих аз, като го мислех за свой съюзник. После забелязах как е приклекнал и прибавих: — Знаеш, че няма да вдигна оръжие срещу теб!
— Знам, момко — тъжно отвърна старият ратник, метна се върху мен и ме стисна в мечата си прегръдка. Не зная кой ме удари по тила, нито с какво.
(обратно)30 Тъмници
Ако подозира, че някое кучкарче с помощта на Осезанието използва животните за свои цели, отговорникът за кучетата трябва да внимава за следните признаци. Ако момчето не разговаря много с другарите си, внимавай. Ако кучетата вдигат муцуна, преди да се появи момчето или започват да вият, след като си тръгне, внимавай. Ако някое куче престане да души разгонена кучка или се извърне от кървава следа и кротко легне по заповед на момчето, бъди сигурен. Момчето трябва да се обеси, над вода, ако е възможно, далеч от конюшнята, и трупът му да се изгори. Трябва да се удавят всички кучета, които е дресирало, както и потомството им. Куче, което е познало Осезанието, не се бои, нито почита друг господар и озлобява, когато му отнемат осезателя. Никой осезател не бие непослушно куче, нито позволява да продадат неговото животно или да го използват като примамка за мечки, колкото и старо да е кучето. Осезателят използва кучетата на господаря си за свои цели и е верен единствено на животното, с което е обвързан.
По някое време се свестих. Това бе най-жестоката от всички шеги, които напоследък ми играеше съдбата. Без да помръдвам, анализирах различните си усещания. Изтощението от карисовото семе се съчетаваше с умората от битката ми с Умението на Джъстин и Ведра. Бях получил няколко отвратителни рани на дясната ръка и една на лявото бедро. Не бяха превързани — ръкавът и панталоните ми бяха залепнали за кожата ми от засъхналата кръв. Онзи, който ме бе повалил в безсъзнание, за всеки случай ми беше нанесъл още няколко удара. Иначе бях добре. Повторих си го много пъти, без да обръщам внимание на треперенето си. Отворих очи.
Намирах се в някаква килия. В ъгъла имаше гърне, а на стената до него — врата със зарешетено прозорче. Оттам проникваше единствената светлина, чийто източник беше факла, пламтяща някъде в коридора. Бях в тъмницата; задоволил любопитството си, затворих очи и заспах, свит на кълбо. Спях в дълбока бърлога, покрита от сипещия се сняг. Нощни очи ми осигуряваше почти пълна илюзия за сигурност. Бях толкова слаб, че дори неговите мисли ми се струваха мъгляви. „Безопасност.“ Не разбрах нищо друго.
Отново дойдох на себе си. Усетих, че е минало много време, защото умирах от жажда. Иначе всичко си беше същото. Установих, че пейката, на която лежа, също е от камък. Между нея и мен нямаше нищо друго, освен дрехите ми.
— Хей! — Извиках аз. — Стража! — Не получих отговор. Всичко ми изглеждаше малко смътно. След време не си спомнях дали вече съм извикал, или съм събирал сили да го направя. Малко по-късно реших, че нямам толкова сили. Пак заспах.
Събудих се от гласа на Търпение. Караше се на някого.