— Значи се е коронясал, така ли? — Ушите ми запищяха. Задържах се изправен само защото стисках решетките. Не биваше да припадам. Стражникът всеки момент щеше да се върне. Нямах много време да науча какво става.
— Всички бяхме много заети покрай погребението на краля и издирването на престолонаследницата. Когато откриха краля мъртъв, ни пратиха да я събудим, но вратата й беше заключена и никой не отговаряше на чукането ни. Накрая Славен пак прибягна до хората с брадвите. Вратата на вътрешната стая също беше заключена. Но Кетрикен я нямаше. Това е огромна загадка за всички.
— Какво казва за това Славен? — Главата ми се проясняваше от паяжините. О, как болеше!
— Нищо, освен че тя и детето й със сигурност били мъртви и че ти сигурно си ги убил. Повдига безумни обвинения за Дива магия, казва, че си убил краля със своето Осезание. Всички искат доказателство за твърденията му и той все повтаря, че скоро щял да го даде.
Нито дума за търсене на Кетрикен. Бях рискувал, като бях приел, че неговите умели шпиони не са разкрили целия ни план. Но ако Славен беше пратил преследвачи, те едва ли имаха заповед да я върнат невредима в Бъкип.
— Какво прави Уил — попитах аз.
— Кой Уил?
— Уил, синът на коняря. От котерията.
— А, той ли? Не съм го виждала.
— Аха. — Отново ми прималя. Знаех, че трябва да продължа да я разпитвам, но не можех да измисля какви въпроси да й задам. Бърич още бе в Бъкип, ала Кетрикен и шута ги нямаше. Какво се беше объркало? Нямаше безопасен начин да попитам Търпение. — Някой друг знае ли, че си тук — успях да попитам. Ако знаеше, че Търпение е дошла при мен, Бърич със сигурност щеше да ми прати съобщение.
— Не, разбира се! Не беше лесно да дойда, Фиц. Лейси трябваше да сложи лекарство за повръщане в храната на единия стражник, за да остане само другият. После го чакахме да излезе… А, Лейси ти донесе това. Тя е умна жена. — Ръката й провря две малки ябълки през решетката. Те паднаха на пода, преди да успея да ги хвана. Устоях на изкушението незабавно да ги изям.
— Какво говорят за мен — тихо попитах аз.
— Повечето твърдят, че си луд. Някои казват, че си бил омагьосан от Пъпчивия да ни донесеш смърт. Има слухове, че си се готвил да оглавиш бунт и си убил Ведра и Джъстин, защото са те разкрили. Други, макар и малцина, са съгласни със Славен, че владееш Дивата магия. Това са твърдения главно на Уолас. Той казва, че преди да влезеш в кралските покои пламъците на свещите не били сини. Според него, шутът викал, че ти си убил краля. Но и шута го няма. Имаше толкова много зли предзнаменования, че сега мнозина се боят… — Гласът й заглъхна.
— Не съм убил краля — тихо отвърнах аз. — Бяха Джъстин и Ведра. Затова ги убих с ножа на краля.
— Стражниците се връщат — изсъска Лейси. Търпение не й обърна внимание.
— Но Джъстин и Ведра дори не…
— Нямам време да ти го обясня. Направиха го с Умението. Но го убиха, Търпение. Кълна се. — Замълчах за миг. — Какво ще правят с мен?
— Още не е решено.
— Нямаме време за лъжи.
Чух я да преглъща.
— Славен иска да те обеси. Щеше да те убие още онази вечер в Голямата зала, ако Меча не беше отблъсквал стражниците му, докато не потушиха бунта. После за теб се застъпиха крайбрежните херцози. Лейди Грация Рипонска напомни на Славен, че никой, в чиито вени тече Пророческа кръв, не може да бъде убит с меч или на бесило. Той не искаше да признае кралската ти кръв, но когато го отрече, твърде много хора надигнаха глас. Сега се кълне, че може да докаже Осезанието ти, а човек, който владее Дивата магия, се наказва с обесване.
— Лейди Търпение! Трябва веднага да си тръгнете, трябва, иначе ще обесят мен! — Стражникът се връщаше, очевидно с Честър, защото се чуваха повече стъпки. Търпение пусна пръстите ми.
— Ще направя каквото мога за теб — прошепна тя. До този момент бе полагала всички усилия да не издаде страха си, ала сега ясно го долових в гласа й.
После си тръгна, като през цялото време гълчеше Честър, докато той я извеждаше от тъмницата. Когато се отдалечи, аз с мъка се наведох да вдигна ябълките. Не бяха големи и вече се бяха спаружили, ала на мен ми се сториха вълшебни. Изядох дори дръжките. Малкото влага, която съдържаха, не утоли жаждата ми. Поседях на пейката, като държах главата си с ръце и се насилвах да остана буден. Знаех, че трябва да помисля, но ми беше ужасно трудно. Не бях в състояние да се съсредоточа. Изкушавах се да отлепя ризата от раните на ръката си, но си наложих да устоя. Щом не бяха гноясали, нямаше да ги пипам. Не можех да си позволя да изгубя още кръв. Трябваше да събера всичките си сили, за да докуцукам до вратата.