— Стража — изхриптях аз.
Не ми обърнаха внимание.
— Искам вода. И храна.
„Къде си?“ — Отзова се на молбата ми друг.
„Далеч, приятелю. Как си?“
„Добре. Но ми липсваш. Спеше толкова дълбоко, че едва не те помислих за мъртъв.“
„И аз вече почти се бях отписал. Ти ли ги заведе при конете?“
„Да. И те заминаха. Сърцето на глутницата им каза, че съм мелез, който си опитомил. Като че ли съм дресирано псе, което прави фокуси.“
„Опитвал се е да ме защити, не да те обиди. Защо Сърцето на глутницата не замина с тях?“
„Не зная. Какво ще правим сега?“
„Ще чакаме.“
— Стража — извиках отново, колкото можех по-високо. Получи се доста тихо.
— Отдръпни се — прозвуча мъжки глас точно пред вратата. Докато бях разговарял с Нощни очи, не бях чул да се приближава никой. Изобщо не бях на себе си.
В долната част на вратата се отвори малка вратичка и някой пъхна в килията гърне вода и половин самун хляб. Вратичката отново се затвори.
— Благодаря.
Не получих отговор. Внимателно огледах какво са ми дали. Водата, имаше дъх на застояло, ала не миришеше и предпазливо отпитата глътка не загатваше за отрова. Начупих самуна на малки парчета и го разгледах. Не беше пресен, но не забелязах нищо нередно. И някой бе изял другата половина. Ометох го за нула време. Отново легнах и се опитах да си намеря не чак толкова неудобна поза.
В килията беше сухо, но студено. Знаех точно къде съм. Килиите се намираха недалеч от избата. Знаех, че мога да крещя, докато от дробовете ми не потече кръв, но никой, освен стражниците няма да ме чуе. Като малък бях слизал тук. Рядко бях откривал затворници в килиите и още по-рядко — стражници, които да ги пазят. Поради бързото правосъдие в Бъкип почти никога не се налагаше затворниците да преседяват тук повече от няколко часа. Наказанията обикновено бяха смърт или задължителен труд. Подозирах, че с възцаряването на Славен тези килии ще се използват много по-често.
Опитах се да поспя, ала вцепенението ме бе напуснало. Вместо това се въртях на твърдия студен камък. Известно време се мъчех да се убедя, че щом Кетрикен е избягала, победата е моя. В края на краищата, да спечелиш означава да постигнеш каквото искаш, нали така? Но мислите ми се насочиха към това колко бързо е умрял крал Умен. Като спукан мехур. Ако ме обесеха, дали и за мен щеше да е толкова бързо? Или дълго щях да вися и да се задушавам? За да се разсея от тези размишления, се зачудих колко време Искрен ще трябва да води гражданска война срещу Славен, преди да е в състояние отново да начертае на картата Шестте херцогства като едно кралство. Ако допуснех, разбира се, че Искрен се завърнеше и успееше да избави крайбрежието от алените кораби. Когато Славен изоставеше Бъкип, както със сигурност щеше да направи, кой ли щеше да вземе властта в замъка? Според Търпение крайбрежните херцози не бяха искали и да чуят за лорд Ясен. В Бък имаше неколцина по-дребни благородници, ала никой от тях не притежаваше дързостта да предяви претенции за Бъкип. Може би някой от тримата крайбрежни херцози? Не. В момента те нямаха достатъчно сили, за да се грижат за нещо извън собствените си граници. Сега всеки щеше да пази себе си. Освен ако Славен не останеше в Бъкип. В крайна сметка след изчезването на Кетрикен и смъртта на Умен той беше законният крал. Освен ако човек не знаеше, че Искрен е жив. Но малцина знаеха това. Крайбрежните херцогства щяха ли да приемат Славен за крал? Крайбрежните херцогства щяха ли да приемат Искрен за крал, когато се завърнеше? Или щяха да презрат човека, изоставил ги, за да се отправи на някакъв глупав поход?
Времето течеше бавно. Не ми даваха храна и вода, ако не поисках, а понякога дори и тогава, и затова не можех да съдя за хода на часовете и дните. Буден, аз бях пленник на собствените си мисли и тревоги. Веднъж се опитах да се свържа с Искрен, но от усилието зрението ми се замъгли и после главата ми дълго се пръскаше от болка. Нямах сили за втори опит. Гладът постоянно ме измъчваше, безпощаден като студа в килията. На два пъти чух стражниците да отпращат Търпение — отказаха й да ми предадат храната и превръзките, които ми носеше. Не я повиках. Исках да се откаже, да не мисли за мен. Имах покой само когато заспивах и се отправях на лов с Нощни очи. Опитах се да използвам неговите сетива, за да разбера какво става в Бъкип, но той възприемаше нещата по своя си вълчи начин и когато бях с него, аз споделях неговите стойности. Времето не се делеше на дни и нощи, а на промеждутъци между плячките. Месото, което ядях с него, не можеше да поддържа човешкото ми тяло, но все пак ми доставяше удоволствие. С неговите сетива установих, че времето се променя, и една сутрин се събудих с мисълта, че е започнал ясен зимен ден. Пиратско време. Крайбрежните херцози не можеха да се бавят още много в Бъкип, ако все още бяха тук.