— Мнозина нямат и това — гневно изсумтя Славен. — Времената са тежки.
Жилав продължи да ме гледа още няколко секунди. Мълчах. Накрая той студено се обърна към принца.
— Преди да се съгласим с екзекуцията му, принц Славен, ще искаме доказателство за вината му. Дотогава настояваме да остане жив.
— Поне му давайте войнишка дажба — каза Келвар. — Никой няма да каже, че го глезите, а и така ще остане жив — или за да го обесите, или за да управлява Бък.
Славен скръсти ръце на гърдите си и не отговори. Знаех, че ще продължа да получавам само вода и хляб. И може би щеше да ми вземе плаща на Жилав. Той вирна брадичка и даде знак на стражника да затвори вратата. Когато тя се затръшна, аз се хвърлих напред, вкопчих се в решетките и вперих очи в херцозите. Исках да извикам, да им кажа, че Славен няма да ме остави жив, че ще намери начин да ме убие. Ала не го направих. Нямаше да ми повярват. Все още не се бояха от него така, както трябваше. Ако го познаваха, колкото го познавах аз, щяха да са наясно, че никакво обещание не може да го обвърже със споразумението им. Той щеше да ме убие — нямаше да устои на изкушението да ме унищожи.
Пуснах решетките и се върнах на пейката. Седнах. По-скоро инстинктът, отколкото някаква мисъл ме накара да се увия в плаща на Жилав. Вълненият плат не можеше да се справи със студа, който усещах. Увереността в смъртта ми отново ме изпълни така, както вълната връхлита морска пещера. И пак ми се стори, че ще припадна. Смътно отблъснах собствените си мисли за начина, по който можеше да ме убие Славен. Имаше толкова много възможности. Подозирах, че ще се опита да изтръгне признание от мен. Ако имаше достатъчно време, може би щеше да успее. Призля ми. Помъчих се да запазя самообладание, да не си позволя да повярвам, че ще умра мъчително.
С някак странно олекнало сърце, си помислих, че мога да го надхитря. В потъмнелия ми от засъхнала кръв маншет имаше тайно джобче, в което все още се намираше отровата, толкова отдавна приготвена за Уолас. Ако ми гарантираше по-лека смърт, щях да я изпия. Но не я бях приготвил за бързо и безболезнено заспиване, а за гърчове, неволно освобождаване на червата и треска. По-късно може би щях да я предпочета пред онова, което ми предложеше Славен. Това не ме утеши. Увих се още по-добре в дебелия плащ на Жилав. Надявах се, че няма да му липсва много. Това навярно щеше да е последният приятелски жест, който някой правеше за мен. Не заспах, а съвсем съзнателно се скрих в света на моя вълк.
Събудих се от един съвсем човешки сън, в който Сенч ми се караше, че не му обръщам внимание. Свих се в плаща на Жилав. В килията ми мъждукаха отблясъци от факла. Не знаех дали е ден, или нощ, ала ми се струваше, че е късна нощ. Опитах се пак да заспя. Настойчивият глас на Сенч ме молеше…
Бавно се надигнах и седнах. Напевността и интонацията на приглушения глас определено бяха на Сенч. Звуците се отдалечиха. Легнах. Думите бяха неясни, но все пак ги чувах. Притиснах ухо към каменната пейка. Не. Бавно се изправих и започнах да обикалям тясната килия. Гласът бе най-силен в един от ъглите, ала все още не можех да разбера думите.
— Не те разбирам — казах на празната килия.
Тишина. После гласът отново заговори. Въпросителна интонация.
— Не те разбирам — по-високо повторих аз.
Отново го чух, по-възбудено, но не и по-високо.
— Не те разбирам — извиках ядосано.
Пред килията ми отекнаха стъпки.
— Фицрицарин!
Жената, която ме пазеше, беше ниска и не можеше да надникне през прозорчето.
— Какво — сънено попитах аз.
— Защо викаш?
— Какво? А, кошмар.
Стъпките се отдалечиха. Чух я да се смее и да казва на другия стражник:
— Не мога да си представя какъв кошмар е по-ужасен за него от действителността.
Пак легнах на пейката. Не чувах гласа на Сенч. Бях склонен да се съглася с жената. Известно време не успях да заспя и се чудех какво толкова отчаяно се бе опитвал да ми каже Сенч. Съмнявах се, че е нещо хубаво, и не исках да мисля за лошото. Щях да умра тук. Исках да е поне защото съм помогнал за бягството на Кетрикен. Къде ли беше сега тя? Замислих се за шута и се запитах как ще понесе трудностите на зимното пътуване. Забраних си да се питам защо Бърич не е заминал с тях. Вместо това мислите ми се насочиха към Моли.
Сигурно съм задрямал, защото я видях. Изкачваше се по някаква пътека и раменете й се превиваха под кобилица с тежки ведра. Изглеждаше бледа и измъчена. На върха на хълма видях порутена колиба с натрупан край стените й сняг. Моли спря, остави ведрата на прага, изправи се и погледна към морето. Намръщи се на хубавото време и вятъра, който разпенваше гребените на вълните. Вятърът леко повдигна гъстата й коса, точно както някога правех аз, и прокара пръсти по топлата й шия. Очите й внезапно се разшириха.