— Не — каза Моли високо. — Не. Повече няма да мисля за теб. Не. — Наведе се, вдигна ведрата и влезе в колибата. Вратата тежко се захлопна зад нея. Сламата бе неравномерно настлана по покрива. Вятърът се усили и аз го оставих да ме отнесе.
Гмурнах се в него и му позволих да отмие болките ми. Помислих си дали да не се гмурна още по-надълбоко, в най-силното течение, което можеше да ме погълне. Потопих длани в него. Беше бързо и тежко като могъща река и ме притегли към себе си.
„Ако бях на твое място, щях да стоя настрани.“
„Наистина ли?“ Оставих Искрен за миг да обмисли положението ми.
„Сигурно не — мрачно призна той. Нещо като въздишка. — Трябваше да се досетя колко е сериозно. Изглежда, че е нужна огромна болка, болест или някаква крайна принуда, за да събори стените ти и да можеш да използваш Умението. — Искрен замълча. — Значи така. Баща ми е мъртъв. И Джъстин и Ведра. Трябваше да се сетя. Умората и чезнещата му сила — това са симптоми на кралски човек, изчерпван прекалено често. Предполагам, че е продължавало много време, навярно още отпреди Гален… да умре. Единствено на него може да му е хрумнало такова нещо. И само той може да е измислил как да го направи. Какъв отвратителен начин да използваш Умението! Значи са ни шпионирали, така ли?“
„Да. Не зная какво са научили. Остава още един, от когото трябва да се боим. Уил.“
„Проклет да съм! Виж, Фиц. Трябваше да се досетим. Отначало всичко с корабите беше наред, а после, веднага щом разбраха какво сме намислили двамата с теб, те измислиха начин да ни попречат. Котерията е била под властта на Славен още от създаването си. Затова съобщенията ни се бавеха или пък изобщо не пристигаха. Помощта винаги закъсняваше или изобщо не идваше. Той се пръска от омраза — като кърлеж, напил се с кръв. И победи.“
„Не съвсем, милорд. — Скрих мисълта си за Кетрикен, която пътуваше към Планините. Вместо това повторих: — Остава Уил. А също Бърл и Карод. Трябва да сме предпазливи.“
Далечна топлота. „Непременно. Но ти знаеш колко съм ти признателен. Навярно сме платили твърде висока цена, ала спечелихме нещо, което си струва. Поне за мен е така.“
„И за мен. — Усетих умората му и примирението му. Предавате ли се?“
„Не още. Но също като твоето, моето бъдеще не изглежда обещаващо. Всички други или са мъртви, или избягаха. Аз ще продължа. Но не зная докъде трябва да вървя. Или какво да направя, когато стигна. И съм ужасно уморен. Много е лесно да се откажа.“
Искрен с лекота четеше мислите ми, знаех го. Ала аз трябваше да се пресягам към него и за всичко онова, което не ми казваше. Усещах страшния студ, който го заобикаляше, раната, която затрудняваше дишането му. Самотата му, болката от мисълта, че другарите му са загинали далеч от дома. Заради него. „Ход“ — помислих си и мъката ми бе ехо на неговата. Чарим. И още нещо, което той не можеше точно да изрази. Изкушение, олюляване на ръба. Натиск, опипване, много подобно на онова, което бях усетил от Ведра и Джъстин. Опитах се да го заобиколя, да го погледна по-отблизо, ала той ме отблъсна.
„Някои неща стават още по-опасни, когато им се изпречиш — предупреди ме Искрен. — Това е едно от тях. Но съм сигурен, че съм на пътя, който трябва да следвам, ако искам да открия Праотците.“
— Затворнико!
Сепнах се от унеса си. В ключалката се превъртя ключ и вратата се отвори. На прага се появи млада жена. До нея стоеше Славен, опрял едната си ръка на рамото й. От двете им страни стояха двама стражници, от Фароу или Тилт, ако се съдеше по кройката на дрехите им! Единият държеше факла. Неволно се отдръпнах, седнах и запремигвах.
— Той ли е — попита принцът жената. Тя боязливо впери очи в мен. Опитах се да разбера защо ми изглежда позната.
— Да, кралю. Той е. Оная сутрин отидох на кладенеца, трябваше, трябваше да извадя вода, иначе бебето щеше да умре. И отначало беше тихо, цял Нитбей беше притихнал като мъртъв. Отидох на кладенеца рано сутринта, мъглата още не беше се вдигнала. И видях оня вълк, точно до кладенеца. Гледаше ме. И когато вятърът разнесе мъглата, вълка го нямаше и вече беше станал човек. Този човек, милорд. — Тя продължаваше да ме гледа с ококорените си очи.
Спомних си. Сутринта след битката за Нитбей и Бейгард. С Нощни очи бяхме спрели да си починем при кладенеца. Спомних си, че ме бе събудил и беше избягал.
— Ти си смела жена — похвали я Славен и я потупа по рамото. — Стражнико, заведи я в кухнята и се погрижи да я нахранят и подслонят. Остави ми факлата. — Тримата заедно излязоха в коридора и стражникът захлопна вратата. Чух отдалечаващи се стъпки. Но светлината навън остана. Когато стъпките заглъхнаха, Славен отново заговори.