— Е, копелдако, изглежда, че играта ти е изиграна. Твоите защитници бързо ще те изоставят, щом научат какъв си. Има още свидетели, разбира се. Те ще разкажат, че навсякъде, където си се бил в Нитбей, е имало вълчи следи и хора, убити от ухапвания. Има даже неколцина от собствената ни бъкипска стража, които под клетва ще признаят, че някои от труповете на убитите от теб претопени са носили следи от зъби и нокти. — Той доволно въздъхна, закрепи факлата на стената и се приближи до прозорчето. Беше достатъчно висок, за да надникне вътре. Отвърнах на погледа му и Славен отстъпи назад. Изпитах глупава радост.
Това го ядоса.
— Ти беше страшно лековерен. Кръгъл глупак. С подвита опашка докуцука от Планините и си мислеше, че благоволението на Искрен е единственото, което ти е нужно, за да оцелееш. Ти и всичките ти глупави заговори. Знаех за всеки от тях. За всеки, копелдако. За всичките ти разговори с престолонаследницата, за подкупите в градината на покрива, за да обърнете Жилав срещу мен. Даже за плановете й да напусне Бъкип. „Вземи си топли дрехи — каза й ти. — Кралят ще дойде с теб.“ — Принцът се повдигна на пръсти, за да видя усмивката му. — Накрая тя замина без краля и без топли дрехи. — Той замълча за миг. — Даже без кон. — Гласът му погали последните думи, сякаш отдавна ги бе пазил за такъв момент, и той жадно впери очи в лицето ми.
Изведнъж осъзнах, че наистина съм бил глупак. Розмари. Сладкото сънливо дете, винаги клюмащо в някой ъгъл. Толкова умна, че спокойно можеш да й повериш отговорна задача. Толкова малка, че съвсем забравяш за нея. И все пак трябваше да се досетя. Самият аз не бях по-голям, когато Сенч беше започнал да ме учи на занаята ми. Призля ми и лицето ми сигурно го показа. Не си спомнях какво съм говорил пред нея. Нямаше откъде да зная какви тайни е споделяла Кетрикен в присъствието й. С Искрен. Или с Търпение. Престолонаследницата и шутът бяха изчезнали. Не знаех нищо друго със сигурност. Дали бяха успели да напуснат Бъкип живи? Славен се хилеше, доволен от себе си. Вратата между нас бе единственото, което ми помогна да спазя даденото на Умен обещание.
Той си тръгна, като продължаваше да се хили.
Имаше доказателство, че съм осезател. Жената от Нитбей щеше да го потвърди. Сега оставаше само да изтръгне от мен признание, че съм убил Умен. Разполагаше с предостатъчно време за това.
Свлякох се на пода. Искрен имаше право. Славен беше победил.
(обратно)31 Мъчения
Ала с нищо друго не се съгласяваше Капризната принцеса, освен да язди на лова Шарения жребец. Всичките й придворни дами я предупреждаваха, но тя извръщаше глава и не ги слушаше. Всички лордове я предупреждаваха, но тя се присмиваше на страховете им. Дори управителят на конюшнята й рече: „Принцесо, жребецът трябва да бъде убит с огън, защото е обучен от Лукав Осезателя и само нему верен е той!“ Тогава Капризната принцеса се разлюти и рече: „Тази конюшня не е ли моя, не са ли мои тези коне и не мога ли сама да избирам кои животни да яздя?“ И всички замълчаха пред гнева й и тя заповяда да оседлаят за лова Шарения жребец.
И потеглиха сред лай на псета и пърхане на ярките цветове. И добре я носеше Шарения жребец и отнесе я надалеч, и накрая съвсем се скри от другите ловци. И когато Капризната принцеса беше отвъд хълмовете и под зелените дървета, Шарения жребец я носи, докато тя не се изгуби и не започна да зове псетата, ала й отвръщаше само ехото. Тогава Капризната принцеса спря край един поток да пие от студената вода, но ето, щом се обърна, Шарения жребец го нямаше, и на негово място стоеше Лукав Осезателя, пъстър като своето осезателно животно. И беше той с нея като жребец с кобила, и тя стана непразна. И когато бабите, що й помагаха да роди, зърнаха бебето, цялото пъстро, извикаха от страх. Щом го видя, Капризната принцеса изписка и предаде дух в кръв и срам, защото бе родила детето на Лукав Осезателя. И така Шарения принц се роди в страх и позор, и ги взе в живота със себе си.
„Легенда за Шарения принц“Факлата — Славен я бе оставил — караше сенките на решетките да танцуват. Известно време ги наблюдавах, без да мисля, изгубил всички надежди. Увереността в собствената ми смърт ме вцепеняваше. Постепенно умът ми отново заработи, ала безредно. Това ли се опитваше да ми каже Сенч? Без кон — какво знаеше за конете Славен? Дали знаеше закъде се е отправила? Как Бърич беше избегнал тъмницата? Или и него? Нямаше ли да го срещна в стаята на палача? Дали Славен смяташе, че Търпение е свързана с плана за бягство? В такъв случай дали щеше да се задоволи просто да я зареже в Бъкип, или щеше да й отмъсти по-жестоко? Трябваше ли да се съпротивлявам, когато дойдеха за мен?