Не. Щях да отида с достойнство. Не. Щях да убия с голи ръце колкото мога повече от неговите фароуски псета. Не. Щях кротко да тръгна и да чакам възможност да убия Славен. Знаех, че ще е там, за да гледа как умирам. Ами обещанието ми към Умен? Още ли ме обвързваше? Никой не можеше да ме спаси. Нямаше смисъл да се питам дали Сенч ще направи нещо, дали Търпение ще се опита да ми помогне. След като Славен изтръгнеше признание от мен… дали щеше да ме остави жив, за да ме обеси и разсече на четири пред всички? Разбира се. Защо да си отказва това удоволствие? Дали Търпение щеше да присъства на екзекуцията ми? Надявах се да я няма. Може би Лейси щеше да й попречи. Бях пожертвал живота си за нищо. Но поне бях убил Ведра и Джъстин. Дали си струваше? Дали Кетрикен изобщо бе избягала, или все още се криеше някъде в замъка? Това ли се беше опитвал да ми каже Сенч? Не. Умът ми отчаяно се опитваше да изплува от тези мисли като плъх, паднал в буре с дъждовна вода. Копнеех да поговоря с някого, с когото и да е. Насилих се да се успокоя и накрая открих рационална опора. Нощни очи. Нощни очи бе казал, че ги е завел при Бърич.
„Братко?“ — пресегнах се към него.
„Тук съм. Винаги съм тук.“
„Разкажи ми за онази нощ.“
„Коя?“
„Когато заведе хората от крепостта при Сърцето на глутницата.“
„Аха.“ Усетих, че се бори. Той беше вълк. Нещо свършено си оставаше свършено. Не мислеше по-напред в бъдещето от следващата плячка, не си спомняше нищо за събитията, случили се преди месец или година, освен ако пряко не бяха свързани с оцеляването му. Затова си спомняше клетката, от която го бях спасил, ала нямаше представа къде е ловувал преди четири нощи. Спомняше си общи неща — отъпкана заешка пътека, извор, който не замръзва, но му убягваха конкретните подробности за това колко заека е убил преди три дни. Затаих дъх с надеждата, че ще ми даде надежда.
„Заведох ги при Сърцето на глутницата. Ще ми се да беше тук. В устната ми се е забил игла от таралеж. Не мога да я измъкна с лапа. Боли.“
„И как ти се заби в устната?“ Не успях да не се усмихна. Той не можеше да устои на това тлъсто зверче.
„Не е смешно.“
„Зная. — Наистина не беше смешно. Иглата от таралеж беше отвратително остро нещо, което се забиваше все по-надълбоко и раната гноясваше. Можеше да му попречи да ловува. Насочих вниманието си към неговия проблем. Докато не го решах, той нямаше да може да се съсредоточи върху нищо друго. — Сърцето на глутницата ще ти го извади, ако го помолиш. Можеш да му се довериш.“
„Той ме блъсна, когато го заговорих. Но после ми говори сам.“
„Наистина ли?“
Бавно изплуване на спомен. „Онази нощ. Когато ги водех при него. Рече ми: «Доведи ги при мен, не при лисичата бърлога.»“
„Представи си мястото, където отиде.“
Това му беше по-трудно. Ала се опита да си спомни пътя, пуст под навяващия сняг, освен Бърич, яхнал Дорест и хванал поводите на Сажда. Зърнах Женската и Ненадушваемия, както Вълчо мислеше за тях. Добре си спомняше Сенч, главно заради тлъстия говежди кокал, подарен му, преди да се разделят.
„Разговаряха ли помежду си?“
„Дори прекалено много.“
Колкото и усилия да полагах, не успях да изтръгна нищо повече. Стигаше и това, че очевидно в последния момент плановете се бяха променили. Странно. Бях готов да дам живота си за Кетрикен, но когато се замислих, установих, че не съм сигурен дали съм съгласен да ми вземат коня. После си спомних, че навярно никога повече няма да яхна кон, освен онзи, който щеше да ме откара до дървото. Сажда поне бе заминала с човек, когото обичах. И Дорест. Защо тези два коня? И само тези два? Може би Бърич не беше успял да изведе други от конюшнята? Затова ли не бе заминал?
„Боли — напомни ми вълкът. — Не мога да ям от болка.“
„Ще ми се да можех да дойда и да ти помогна, но не мога. Трябва да помолиш Сърцето на глутницата.“
„Не можеш ли ти да го помолиш? Той не те блъска.“
Усмихнах се. „Веднъж ме блъсна. Беше ми за урок. Но ако идеш при него и го помолиш, няма да те отблъсне.“
„Не мога да разговарям с него така, както с теб. И е прекалено далеч, за да се свържа с него.“
„Тогава ще опитам“ — рече Нощни очи.
Оставих го. Замислих се дали да не се помъча да му обясня положението си. Отказах се. Нищо не можеше да направи — само щях да го натъжа. Нощни очи щеше да каже на Бърич, че аз съм го пратил, и Бърич щеше да разбере, че съм жив. Предполагах, че знаеше всичко останало.
Времето продължи да се влачи. Измервах го по всички възможни начини. Оставената от Славен факла изгоря. Стражата се смени. Някой дойде и ми донесе храна и вода. Не бях молил за тях. Зачудих се дали това означава, че от последното ми хранене е минало много време. Ала те разговаряха тихо и чух само шепот и смях.