Чакането прав в ярко осветена стая, когато си заобиколен от враждебно настроени мъже, може да се подцени като форма на мъчение. Опитвах се да стоя спокойно и да прехвърлям тежестта си от крак на крак. Скоро се уморих. С ужас установих колко бързо са изсмукали силите ми гладът и бездействието. Почти изпитах облекчение, когато вратата най-сетне се отвори. Влезе Славен, следван от Уил, който тихо го увещаваше нещо.
— Излишно е. Още една нощ и всичко ще е както го искам.
— Предпочитам така — кисело възрази принцът.
Уил сведе глава в мълчаливо съгласие. Славен седна, Уил застана зад него. Принцът ме изгледа, после небрежно се отпусна на стола си, вдигна ръка и посочи един от стражниците.
— Гръм. Не искам нищо счупено. Когато получим каквото искаме, видът му трябва да е за пред хора. Ясно ли ти е?
Гръм кимна, свали плаща си и го пусна на пода. След това си съблече ризата. Другите наблюдаваха с каменни очи. В главата ми изплува съвет от някакъв отдавнашен разговор със Сенч. „Можеш по-дълго да издържиш на мъчения, ако се съсредоточиш върху онова, което ще кажеш, а не върху онова, което ще скриеш. Чувал съм за хора, които повтаряли едни и същи думи много след като престанали да чуват въпросите. Като се съсредоточиш върху онова, което ще кажеш, има по-голяма вероятност да не разкриеш онова, което не искаш.“
Ала този съвет не ми вършеше много работа. Славен като че ли нямаше намерение да ми задава никакви въпроси.
Гръм бе по-висок и по-тежък от мен. Видът му подсказваше, че едва ли се храни само с хляб и вода. Той се протегна, сякаш щеше да се бори на Зимното празненство. Стоях и го гледах. Той ми се усмихна студено, после надяна кожени ръкавици без пръсти. Беше готов. Поклони се на Славен и принцът му кимна.
„Какво става?“
„Мълчи!“ — заповядах на Нощни очи. Ала докато Гръм се приближаваше към мен, усетих, че горната ми устна се повдига и оголва зъбите ми. Избегнах първия му удар, пристъпих напред, за да замахна, и когато замахна и той, се отдръпнах. Отчаянието ми даде пъргавина. Не бях очаквал, че ще имам възможност да се защитавам — бях очаквал да ме завържат и да ме измъчват. Разбира се, имаше предостатъчно време за това. Славен разполагаше с колкото време искаше. „Не мисли за това.“ Никога не ме беше бивало в юмручния бой. „Не мисли и за това.“ Юмрукът на Гръм ме улучи в скулата. „Внимавай!“ Примамвах го да се разкрие и го преценявах — и тогава Умението ме обгърна. Олюлях се под атаката на Уил и Гръм без усилие нанесе следващите си три удара. По брадичката, в гърдите и по скулата. Бързо и силно. Като човек, който го прави често. С усмивката на човек, на когото боят доставя удоволствие.
Времето спря. Не можех едновременно да се пазя от Уил и да се защитавам от Гръм. Разсъдих, ако мисленето в такова състояние може да се нарече така, че тялото ми само може да се защитава от физическа болка. Щях да припадна или да умра. Смъртта навярно бе единствената победа, на която можех да се надявам. Затова избрах да защитавам ума си.
Не обичам да си спомням този побой. Отбранявах се, доколкото можех, не откъсвах очи от него, парирах го, доколкото можех, стига това да не отвличаше вниманието ми от натиска на Уил. Когато един от ударите му ме запрати към ратниците, застанали в кръг около нас, те ме изблъскаха в средата на стаята с юмруци и ритници.
Не можех да измисля никаква стратегия. Когато замахвах, го правех бясно и безрезултатно. Копнеех да се освободя, да овладея гнева си и просто да се нахвърля върху Гръм. Но така щях да се открия за намеренията на Уил. Не. Трябваше да запазя хладнокръвие и да търпя. Докато Уил усилваше натиска си, Гръм не трябваше да полага много усилия. За свой ужас разбирах, че Гръм внимава и ме удря само за да ми причини болка. Отпуснах ръце и срещнах погледа на Уил. За миг изпитах удоволствието да видя потта, която се стичаше по лицето му. И в този момент юмрукът на Гръм улучи носа ми.
Веднъж Меча ми бе описал звука от счупването на носа му по време на кръчмарско сбиване. Думите бяха слаби. Отвратително изхрущяване, съчетано с невероятна болка. Толкова силна, че престанах да усещам всички други. Припаднах.
Не зная колко време съм бил в безсъзнание. Някой ме преобърна по гръб и каза:
— Носът му е счупен.
— Казах нищо счупено, Гръм — гневно викна Славен. — Трябва да мога да го покажа невредим. Донесете ми вино!
— Няма проблем, крал Славен. — Човекът се наведе над мен, здраво хвана носа ми и го изправи. От грубото наместване ме заболя повече, отколкото от самото счупване, и аз отново припаднах. Известно време чувах далечни гласове да обсъждат състоянието ми. После започнах да различавам думи и накрая да ги свързвам в изречения.