— И какво трябва да направи — попита Славен. — Защо още не го е направил?
— Зная само онова, което ми казаха Ведра и Джъстин, ваше величество. — Уил говореше уморено. — Твърдяха, че бил уморен от използване на Умението и Джъстин успял да проникне в него. Тогава копелдакът… някак си го нападнал. Джъстин каза, че сякаш му се нахвърлил огромен вълк. Ведра твърдеше, че наистина видяла следи от нокти по кожата на Джъстин, но скоро след това изчезнали.
Чух проскърцване на дърво — Славен се бе отпуснал на стола си.
— Ами накарай го да го направи. Искам лично да видя това Осезание. — Пауза. — Или не си достатъчно силен? Може би трябваше да пазя силите на Джъстин вместо твоите?
— Аз съм по-силен от Джъстин, ваше величество — спокойно го увери Уил. — Но Фиц знае за намеренията ми. Атаката на Джъстин го е изненадала. — Той сниши глас. — Фиц е много по-силен, отколкото очаквах.
— Просто го направи! — отвратено заповяда Славен.
Значи принцът искаше да види Осезанието? Поех си дъх и събрах малкото останали ми сили. Опитах се да съсредоточа гнева си към Славен, да го блъсна достатъчно силно, за да пробия стената с тялото му. Ала не успях. Бях прекалено замаян от болка, за да се съсредоточа. Собствените ми стени ме победиха. Славен само се сепна и се вгледа в мен.
— В съзнание е — отбеляза той и лениво вдигна ръка. — Мрамор. Твой е. Но внимавай с носа му. Пази му лицето. Останалото лесно може да се скрие.
Мрамор първо трябваше да ме изправи, за да може отново да ме събори. Уморих се от това повторение много по-скоро от него. Подът ми причиняваше също толкова болка, колкото Мрамор. Не можех да се държа на крака, нито да вдигам ръце, за да се защитавам. Оттеглях се в себе си, свивах се все по-навътре и само болката ме принуждаваше да запазя съзнание и да се съпротивлявам. Постепенно осъзнах още нещо. Удоволствието на Славен. Той не искаше да ме завърже. Искаше да ме гледа как се мъча, да вижда, че се опитвам да се боря и ме побеждават. В същото време наблюдаваше и своите стражници и си отбелязваше кои извръщат очи от тази гледка. Използваше ме, за да ги прецени. Насилих се да не мисля за това, че изпитва удоволствие от болката ми. Просто трябваше да не вдигам стените си и да не допускам Уил в главата си. Това беше битката, която трябваше да спечеля.
Четвъртия път, когато дойдох на себе си, лежах на пода на килията. Бе ме свестило ужасно хриптене. Собственото ми дишане. Останах там, където ме бяха захвърлили. След известно време вдигнах ръка, напипах плаща на Жилав и се завих. Стражниците на Славен го бяха послушали. Нямах нищо счупено. Всичко ме болеше, ала костите ми бяха здрави.
Допълзях до гърнето с вода. Няма да изброявам болките, които ми струваше да го вдигна и да пия. Накрая успях да утоля жаждата си. Водата ми даде сили и още повече ме накара да осъзная болките. Видях и половината самун хляб. Натопих един залък в остатъка от водата и когато омекна, внимателно го засмуках. Имаше вкус на кръв. Първите удари на Гръм ми бяха разклатили зъбите. Усещах носа си като невъобразима пулсираща болка. Не се осмелявах да го докосна. Храната не ми достави удоволствие, а само отчасти утоли глада ми.
Малко по-късно успях да се надигна и да седна. Увих се в плаща и обмислих всичко, което знаех. Славен щеше да ме измъчва физически, докато не проявя Осезанието пред очите на стражниците му или докато не спусна стените си достатъчно, за да позволя на Уил да проникне в ума ми и да ме принуди да си призная. Единственият ми изход от тази килия беше смъртта. Възможности. Да се опитам да ги накарам да ме пребият до смърт, преди да съм използвал Осезанието или да спусна стените си пред Уил. Или да изпия отровата, която бях приготвил за Уолас. Щях да умра от нея. Определено. В това състояние навярно щеше да ми подейства по-бързо. И все пак щеше да е мъчително. Ужасяващо мъчително.
И в двата случая ме очакваше агония. Запретнах окървавения си десен маншет. Тайното джобче бе зашито с конец, който лесно можех да скъсам. Но засъхналата кръв го беше залепила. Внимателно го подръпнах. Не биваше да разсипя отровата. Трябваше да изчакам, докато ми донесат вода. Иначе просто щях да се задавя и да повърна горчивия прах. Все още се мъчех да отлепя плата, когато чух гласове в коридора.
Не бе честно, че се връщаха толкова скоро. Заслушах се. Не беше Славен. Но който и да бе слязъл тук, идваше при мен. Дълбок, еклив глас. Стражниците му отговаряха кратко и враждебно. Друг глас. Увещаваше ги. Отново екливият, този път по-високо и войнствено. Вик.