Същият мъж с факела, същите двама стражници. Същата заповед.
— Стани.
Отметнах плаща на Жилав. Единият от стражниците все още бе запазил достатъчно човешки черти, за да пребледнее при вида ми. Другите двама бяха безразлични. И след като не успях да се изправя, единият ме хвана за ръката и силно ме дръпна. Безмълвно извиках от болка — не успях да се сдържа. И тази реакция ме накара да се разтреперя от страх. Щом не можех да се сдържа да не извикам, как щях да се браня от Уил?
Поведоха ме по коридора. Не казвам, че вървях. Целият се бях вдървил. От побоя се бяха отворили раните от меч на дясната ми ръка и на бедрото. Болката бе като въздуха — движех се в нея. Вдишвах я и я издишвах от себе си. Блъснаха ме в средата на помещението за стражниците и аз паднах. Не виждах смисъл да правя усилия да се изправям, не ми беше останало достойнство. По-добре да смятаха, че не мога да стана. Докато можех, все още щях да използвам каквито сили ми бяха останали. Бавно и усърдно проясних ума си и започнах да издигам стените си. В мъглата на болката не преставах да обикалям около тях, да ги подсилвам, да се изолирам зад тях. Трябваше да пазя стените на ума си, не плътта на тялото си. Покрай стените в стаята се бяха подредили мъже. Разговаряха тихо и чакаха. Почти не ги забелязвах. Моят свят бяха само стените и болката.
Чух изскърцване и усетих течение от отворена врата. Влезе Славен. Уил го следваше и безгрижно излъчваше сила на Умението. Усещах го, както никога преди не бях усещал човешко присъствие. Усещах го, без да го виждам, силуета му, топлината на Умението, което гореше в него. Той бе опасен. Славен го смяташе само за оръдие. Достави ми известно удоволствие да зная, че принцът не е наясно с опасностите на оръдие като Уил.
Славен седна на стола си. Някой му донесе масичка. Отвориха бутилка, усетих миризма на вино. Болката непоносимо беше изострила сетивата ми. Чух го да пие. Не исках да покажа, че копнея за една глътка.
— Само го погледнете. Мислиш ли, че сме прекалили, Уил? — Нещо в напрегнатата шеговитост на гласа му загатваше, че опиянението му не се дължи само на вино. Може би димче? Толкова рано? Вълкът бе казал, че е призори. Славен никога не беше ставал призори… нещо не бе наред с усещането ми за време.
Уил бавно се приближи до мен. Не се опитах да помръдна, за да го погледна. Решително стисках мъничкия си източник на сила. Той ме изрита и изпъшках. Почти в същия миг той запрати срещу мен силата на Умението си. Там поне издържах. Уил си пое дъх и изсумтя. После каза на Славен.
— Ваше величество. Физически почти сте го довели до края, но вътрешно продължава да се съпротивлява. Болката може да отвлече вниманието му, но не отслабва силата на Умението му. Мисля, че така няма да го пречупите.
— Не те питам това, Уил — остро каза Славен. Чух, че се размърдва, за да заеме по-удобна поза. — О, тая история прекалено се проточи. Херцозите ми започват да губят търпение. Трябва да го пречупим днес. — Помълча, после попита: — Значи казваш, че почти съм го довел до края, така ли? Тогава с какво предлагаш да продължим?
— Оставете ни насаме. Аз ще получа от него каквото искате.
— Не — отсече Славен. — Зная какво искаш ти от него, Уил. Ти го виждаш като огромен мях с вино, пълен със сила на Умението, която ти се ще да изпиеш. Е, може би накрая ще ти позволя. Но засега не. Искам да се изправи пред херцозите и да се признае за предател. Нещо повече, искам да пълзи пред трона и да умолява за милост. Ще го принудя да наклепа всички, които са ми се противопоставяли. Искам сам той да ги обвини. Никой няма да се усъмни, ако той каже, че са предатели. Нека херцог Жилав чуе как обвиняват родната му дъщеря, нека целият двор се увери, че лейди Търпение, която толкова решително надига глас за справедливост, е предала короната. И за него… оная свещарка, оная Моли.
Сърцето ми сякаш подскочи в гърдите ми.
— Още не съм я открил, милорд — отвърна Уил.
— Млък! — Изрева Славен. Гласът му прозвуча почти като на крал Умен. — Не го ободрявай! Няма нужда да я откриваме, за да я обявим за предателка. Няма защо да бързаме с търсенето. Той ще отиде на смърт, като знае, че свещарката ще го последва, предадена от собствената му уста. Ще прочистя Бъкип от всички, които са се опитвали да ме предадат и да ми се противопоставят! — Той вдигна чашата си в поздрав към самия себе си и жадно отпи.
Много ми напомняше на кралица Желана, когато се напиеше. Съчетание от самохвалко и подсмърчащ страхливец. Щеше да се бои от всички, които не контролира. А на следващия ден още повече щеше да се бои от онези, които контролира.
Славен рязко остави чашата си на масата и се отпусна на стола си.