— Е, да продължаваме, а? Келфри, изправи го.
Келфри се оказа опитен човек, който не изпитваше удоволствие от работата си. Не беше нежен, но не бе и по-груб от необходимото. Той застана зад мен, хвана ме за ръцете и ме задържа изправен. Не го беше обучавала Ход. Знаех, че ако бързо отметна глава назад, мога да му счупя носа и предните зъби. Стоях с ръце пред корема, борех се с болката и събирах сили. След миг вдигнах глава и погледнах Славен.
Облизах устните си с език, за да ги отлепя от зъбите си, и казах:
— Ти уби родния си баща.
Славен се вцепени. Стражникът, който ме държеше, се напрегна. Отпуснах се в ръцете му и го принудих да поддържа тежестта ми.
— Убиха го Ведра и Джъстин, но ти си им заповядал — тихо прибавих аз. Принцът се изправи.
— Но не преди да сме се свързали с Искрен — по-високо заявих аз. От усилие се изпотих. — Искрен е жив и знае всичко. — Славен се приближаваше към мен, следван по петите от Уил. Погледнах го и вложих заплашителност в гласа си. — Знае и за теб, Уил. Знае всичко.
Славен ме удари с опакото на ръката си. Веднъж. Още веднъж. Бликна кръв. Той замахна с юмрук. Приготвих се да поема удара, прогоних болката, съсредоточих се.
— Пазете се — извика Уил и се хвърли, за да блъсне Славен настрани.
Толкова много го исках, че той долови намеренията ми с Умението си. Когато принцът залитна, се отскубнах от стражника, избегнах юмрука на Славен и пристъпих напред. С едната си ръка посегнах да го хвана за тила, за да притегля лицето му към другата, в която стисках пакетчето. Исках да го натрия в носа и устата му с надеждата да поеме достатъчно отрова, за да го убие.
Уил провали всичко. Подутите ми пръсти не успяха да достигнат врата на Славен. Уил го измъкна от вдървените ми ръце, но когато ме блъсна с рамо в гърдите, аз се пресегнах към неговото лице и натиснах разкъсаната хартия и белия прашец в неговия нос, уста и очи. Видях го да се задавя, после и двамата паднахме под напора на стражниците на Славен.
Опитах се да изгубя съзнание, ала не успях. Удряха ме, ритаха ме и ме душаха. Чувах отчаяните викове на Славен. „Не го убивайте! Не го убивайте!“ Усетих, че ме оставят, че измъкват Уил изпод мен, но не виждах нищо. По лицето ми се стичаше кръв и ме заслепяваше. Сълзите ми се смесваха с нея. Бях изпуснал последния си шанс. Не бях успял да убия дори Уил. О, щеше да е болен няколко дни, но се съмнявах, че ще умре.
— Занесете го при лечителя — заповяда Славен. — Вижте дали ще успее да разбере какво му е. Да не сте го ритнали в главата?
Помислих, че говори за мен, докато не чух, че изнасят Уил. Или го бях накарал да поеме повече отрова, отколкото си мислех, или някой наистина го бе ритнал в главата. Отдалечаването на Умението му ме изпълни с облекчение, почти сякаш болките ми бяха престанали. Предпазливо спуснах преградите в ума си. Все едно свалях от плещите си ужасна тежест. Хрумна ми още една благословена мисъл. Те не знаеха. Никой не бе видял хартията и прашеца, беше се случило прекалено бързо. Може би дори нямаше да се сетят за отрова, докато за Уил не станеше късно.
— Копелдакът мъртъв ли е — гневно попита Славен. — Кълна се, че ако сте го убили, ще ви избеся!
Някой побърза да се наведе над мен и опипа пулса на шията ми.
— Жив е — навъсено, почти намусено съобщи стражникът. Някой ден Славен щеше да се научи да не заплашва собствената си стража. Надявах се да го научи от стрела в гърба.
След миг ме заляха с ведро студена вода. Внезапността събуди всичките ми болки с нова ярост. Отворих едното си око. Първо видях водата и кръвта на пода пред мен. Ако цялата кръв бе моя, не ми оставаше още дълго. Замаяно се замислих на кого другиго може да е. Умът ми като че ли не работеше много добре. Времето се движеше на подскоци. Славен стоеше над мен, гневен и разрошен, после изведнъж го видях да седи на стола си. Идвах на себе си и отново припадах. Светлина, мрак и пак светлина.
Някой приклекна до мен и опитно ме докосна. Бърич? Не. Това беше стар сън. Този човек имаше сини очи и говореше с носов фароуски акцент.
— Той губи много кръв, крал Славен. Но можем да я спрем. — Усетих натиск върху челото си. Чаша разредено с вода вино, поднесено към напуканите ми устни. Задавих се. — Виждате ли, жив е. Аз бих прекратил за днес, ваше величество. Съмнявам се, че до утре ще е в състояние да отговаря на повече въпроси. Просто ще припадне в ръцете ви. — Спокойно професионално мнение. Мъжът ме пусна на пода и си тръгна.
Разтърси ме гърч. Скоро щях да получа пристъп. Добре че Уил го нямаше. Нямаше да успея да задържа стените си по време на пристъп.
— Пфу, изнесете го — каза Славен отвратено. — Днес само си изгубихме времето. — Краката на стола му изскърцаха. Чух стъпките му по каменния под.