Някой ме сграбчи за яката и ме изправи на крака. Дори не можех да извикам от болка.
— Отрепка — изръмжа ми стражникът. — Гледай да не пукнеш. Не ща да ме бият с камшик заради тебе.
— Голяма заплаха, Мрамор — подигра го някой. — Какво ще му направиш, ако умре?
— Млъквай. И тебе ще те бият, да не си мислиш, че няма? Дай да го изнесем оттук и да почистим тая мръсотия.
Килията. Голата стена. Бяха ме захвърлили на пода в средата на помещението. Някак си не бе честно от тяхна страна. Изпълзях до гърнето да видя дали са ми оставили вода.
Не. Не си бяха направили този труд.
„Идваш ли вече?“
„Наистина искам, Нощни очи. Но просто не зная как.“
„Преобразени. Преобразени, братко! Преобразени.“
„Какво има?“
„Ти дълго мълча. Идваш ли вече?“
„Мълчах ли?“
„Да. Помислих, че си умрял. Не можех да те достигна.“
„Сигурно съм получил пристъп. Не помня нищо. Но сега съм тук, Нощни очи. Тук.“
„Тогава ела при мен. Побързай, преди да умреш.“
„Чакай малко. Нека първо сме сигурни.“
Опитах се да се сетя за причина да не го направя. Знаех, че има причина, но вече не си я спомнях. Е, последното, което можех да направя, беше да умра преди Славен да ме пречупи. Щом трябваше да си ида, щях да го направя сам. Нямах намерение да обвинявам никого. Надявах се, че херцозите ще поискат да видят трупа ми.
Трябваше ми дълго време, за да вдигна ръка към гърдите си. Устните ми бяха напукани и подути, зъбите ме боляха. Но доближих маншета до устата си и открих изпъкналостта на увитото в листа топче. Лапнах ръкава си и започнах да го смуча. След малко усетих вкуса на карим. Не беше приятен. Лютеше. Когато билката притъпи болката в устата ми, продължих да смуча маншета. Глупаво се опитвах да се пазя от таралежовата игла. Не исках да ми се забие в устата.
„Наистина много боли.“
„Зная, Нощни очи.“
„Ела при мен.“
„Опитвам се. Почакай ме.“
Как човек напуска тялото си? Опитах се да не му обръщам внимание, да се усещам само като Нощни очи. Остро обоняние. Лежах и усърдно ближех буца сняг. Вдигнах поглед. Спускаше се вечер. Скоро щеше да е подходящо време за лов. Изправих се и се отръсках.
„Точно така“ — насърчи ме Нощни очи.
Ала все още оставаше онази нишка, онова усещане за вдървеното, измъчено тяло на студения каменен под. Самата мисъл за него го правеше по-реално. Побиха го тръпки, зъбите му затракаха. Нов пристъп. Този път силен.
Изведнъж всичко стана съвсем лесно. Толкова лесен избор. Заменяш едно тяло за друго. И без това вече не ми вършеше много работа. Затворено в клетка. Нямаше смисъл да го пазя. Изобщо нямаше смисъл да съм човек.
„Тук съм.“
„Зная. Хайде да ловуваме.“
И ловувахме.
(обратно)33 Вълчи дни
Упражнението за съсредоточаване в себе си е просто. Преставаш да мислиш за онова, което искаш да направиш. Преставаш да мислиш за онова, което си направил. Сетне преставаш да мислиш, че си престанал да мислиш за тези неща. Тогава ще откриеш онова Сега, което продължава вечно и е единственото време на света. И там най-после ще имаш време да си самият себе си.
Когато само ловуваш, ядеш и спиш, откриваш чистотата на живота. В края на краищата никой не се нуждае от повече. Тичахме сами, ние, Вълкът, и нищо не ни липсваше. Не копнеехме за еленско месо, когато хващахме заек, нито негодувахме, че гарваните идват да кълват останките от плячката ни. Понякога си спомняхме друго време и друг живот. И тогава се чудехме какво толкова важно сме намирали в него. Не убивахме повече, отколкото можем да изядем, не ядяхме онова, което не можехме да убием. Привечер и призори бе най-доброто време за лов, другото време беше добро за спане. Иначе времето нямаше значение.
Също като за кучетата, за вълците животът е по-кратък, отколкото за хората, ако го измерваш, като броиш дните и колко смени на сезоните виждаш. Ала за две години вълчето прави толкова неща, колкото човек — за двадесет. Достига пълната си сила и ръст, научава всичко необходимо за ловец, другар и водач. Свещицата на живота му гори по-кратко и по-ярко от човешката. За десетилетие вълкът прави всичко, за което на човек е нужно пет-шест пъти повече време. Времето не е скъперник, когато живееш винаги в настоящето.
Така че познавахме нощите и дните, глада и засищането.
Диви радости и изненади. Улавяш мишка, подмяташ я нагоре и я изяждаш на една хапка. Прекрасно. Подплашваш заек, подгонваш го, после изведнъж ускоряваш крачка и го хващаш във вихър от козина и сняг. Разтърсването, с което строшаваш врата му, после спокойното ядене, разкъсването на корема му, душенето на горещите му вътрешности, твърдото месо на бутчетата му, хрущенето на гръбнака му. Ситост и сън. И отново събуждане и лов.