— Фиц! Престани! Не желая да ме гледаш така, сякаш си някъде другаде. Чуваш ли? Добре ли си?
С усилие се върнах в действителността.
— Не много — отговорих съвсем искрено. — Денят беше тежък.
— Лейси, донеси на момчето чаша бъзово вино. Струва ми се уморено. Може би точно сега не е време за разговори — неохотно призна лейди Търпение и за пръв път се вгледа наистина в мен. В очите й зърнах искрена тревога. — Може би — тихо повтори тя. — Не успях да чуя много за пътешествията ти.
Сведох очи към дебелите планински гамаши. За миг изпитах желание да разкажа истината, но то веднага отстъпи пред разбирането колко опасно е да й поверя тази истина.
— Дълго пътуване. Лоша храна. Мръсни ханове с неудобни легла и лепкави маси. Горе-долу това е. Едва ли би искала да чуеш подробностите.
Случи се нещо странно. Погледнахме се в очите и усетих, че тя е прозряла лъжата ми. Бавно кимна в знак, че разбира необходимостта от това, после извърна глава. Запитах се колко ли пъти баща ми е разправял подобни лъжи. И какво й е струвало едно просто кимване.
Лейси решително пъхна в ръката ми чаша вино. Вдигнах я и сладостният аромат на първата глътка ме ободри. Стиснах чашата с две ръце и намерих сили да се усмихна на лейди Търпение.
— Кажи ми… — започнах и усетих, че гласът ми трепери като на старец. Изкашлях се. — Разкажи ми за себе си. Предполагам, че след идването на кралицата си много по-заета. Разкажи какво съм пропуснал.
— О! — Тя трепна като ужилена и на свой ред извърна глава. — Нали ме знаеш колко съм саможива. А и със здравето не съм много добре. Тия танци и разговори до късна нощ толкова ме изморяват, че после два дни не мога да стана. Не. Представих се на кралицата и един-два пъти седнах на нейната маса. Но тя е млада и увлечена в новия си живот. А аз съм стара и капризна, вечно заета с нещо свое…
— Кетрикен също се увлича от градинарство — вметнах аз. — Вероятно ще й бъде много интересно…
Внезапна тръпка ме разтърси до кости и зъбите ми затракаха в тишината.
— Малко съм… настинал — оправдах се и пак вдигнах чашата.
Отпих жадно. Ръцете ми трепереха и виното се разплиска по ризата ми. Стреснато скочих и безсилните ми пръсти изпуснаха чашата. Тя се търкулна по килима, оставяйки тъмна диря като петно от кръв. Свлякох се на табуретката и обгърнах раменете си с ръце, за да спра спазмите.
— Много съм уморен…
Лейси пристъпи към мен с кърпичка и почна да попива виното. Дръпнах кърпичката, избърсах брадата си и изтръсках каквото бе останало по ризата. Но когато клекнах да избърша килима, едва не се проснах по очи.
— Не, Фиц, остави това. После ще почистим. Ти си уморен.
Върви да си легнеш. Когато се наспиш, ела пак. Искам да обсъдим нещо сериозно, но ще ни отнеме цяла нощ. А сега бягай, момче. Бягай в леглото.
Изправих се с облекчение и промърморих няколко думи за сбогом. Лейси ме изпроводи до вратата, после остана на прага да гледа угрижено как вървя към площадката. Стараех се да стъпвам твърдо, макар че стените и подът играеха около мен. Изкачих три стъпала и щом изчезнах от погледа на Лейси, опрях рамо в стената да си поема дъх. Закрих с длани очите си от яркия блясък на свещите. Виеше ми се свят. Когато отворих очи, всичко тънеше в пъстроцветни петна. Здраво стиснах клепачи и пак ги захлупих с ръце.
Чух нечии леки стъпки да се задават отгоре. На няколко стъпала от мен човекът спря.
— Добре ли сте, сър — попита колеблив глас.
— Попрекалих с пиенето — излъгах аз. Но поне петната от вино подкрепяха лъжата. — След малко ще ми мине.
— Нека ви помогна да се качите. Едно спъване тук може да бъде опасно.
Сега в гласа звучеше упрек. Отворих очи и надникнах през пръсти. Синя пола. От онзи грубоват, здрав плат, който използваха всички прислужници. Без съмнение и друг път си бе имала работа с пияници.
Поклатих глава, но тя не ми обърна внимание, както бих направил и аз на нейно място. Усетих как една малка, силна ръка ме хваща за лакътя, а другата обгръща кръста ми.
— Хайде нагоре — насърчи ме жената.
Колкото и да не исках, се облегнах на нея и повлякох нозе към следващата площадка.
— Благодаря — промърморих с надеждата, че ще си тръгне, но тя продължаваше да ме държи.
— Сигурен ли сте, че идвате тук? Стаите на прислугата са по-горе.
Намерих сили да кимна.
— Третата врата. Ако нямаш нищо против.
Тя помълча, после каза:
— Това е стаята на Копелдака.
Думите прозвучаха като предизвикателство. Някога бих трепнал от тях, но това отдавна бе минало.
— Да — отвърнах студено. — Сега можеш да си вървиш.
Жената обаче пристъпи по-близо, хвана ме за косата и дръпна нагоре, за да види лицето ми.