„Там ли?“
„Да. Това е твое, Преобразени.“
„Вони. Това е развалено месо, не го искаме. При езерото има по-хубаво месо.“
„Ела тук. Приближи се.“
Не ни харесва. Няма да се приближим. Сърцето на глутницата ни поглежда и ни сграбчва с очи. Приближава се към нас и го носи със себе си. То се поклаща в ръцете му.
„Спокойно. Спокойно. Това е твое, Преобразени. Приближи се.“
Изръмжаваме, ала той не се стряска. Присвиваме се, подвиваме опашка, искаме да си тръгнем, но Сърцето на глутницата е силен. Хваща ръката му и я поставя на главата ни. И ни стиска за тила, за да ни успокои.
„Върни се. Трябва да се върнеш.“ Много е настойчив.
Ровим с лапи снега. Опитваме се да се откъснем, да направим крачка назад. Той не пуска козината на тила ни. Събираме сили и се отскубваме.
„Пусни го, Нощни очи. Той не е твой.“ Намек за зъби в тези думи, очите му ни гледат остро.
„Не е и твой“ — отвръща Нощни очи.
„Чий съм тогава?“
Мигновено олюляване на ръба, балансиране между два свята, две действителности, две тела. После един вълк се обръща и бяга с подвита опашка по снега, тича сам, бяга от нещо прекалено странно. Спира на върха на хълма, вдига муцуна към небето и вие. Вие за несправедливостта на живота.
Нямам собствени спомени от онова замръзнало гробище. Само нещо като сън. Беше ми невъобразимо студено, бях вдървен и в мен гореше силният вкус на бренди, не само в устата ми, в цялото ми тяло. Те не мислеха, че ми причиняват болка, просто продължаваха да ми търкат ръцете и краката, без да ги е грижа за старите синини, за раните по ръцете ми. И всеки път щом затворех очи, Бърич ме хващаше и ме разтърсваше като парцал.
— Остани при мен, Фиц — повтаряше той. — Остани при мен, остани при мен. Хайде, момко. Ти не си мъртъв. Не си мъртъв. — А после изведнъж ме прегърна, брадатото му лице се притисна към моето и горещите му сълзи потекоха по бузите ми. Люлееше ме, седнал в снега на ръба на гроба ми. — Не си мъртъв, синко. Не си мъртъв.
(обратно)Епилог
Бърич бе чувал за това в една приказка, разказвана от баба му. Приказка за осезател, който можел да напуска тялото си за ден-два и после да се връща в него. И я беше разказал на Сенч, а Сенч бе смесил отровите, които щяха да ме държат на ръба на смъртта. Казаха ми, че не съм умрял, че тялото ми само е забавило процесите си, за да изглеждам мъртъв.
Не вярвам.
И така отново заживях в човешко тяло. Макар че ми трябваше време, за да си спомня, че съм бил човек. И понякога все още се съмнявам.
Не се върнах към стария си живот. Дните ми като Фицрицарин лежаха в развалини зад мен. Единствените хора на света, които знаеха, че не съм умрял, бяха Бърич и Сенч. Малцина от познатите ми си ме спомняха с усмивка. Славен ме беше убил във всяко отношение, което беше важно за мен като човек. Ако се покажех на някой от хората, които ме бяха обичали, ако се изправех пред тях в човешката си плът, само щях да им дам доказателство за магията, с която се бях опозорил.
Бях умрял в килията си ден-два след онзи последен побой. Херцозите се бяха разгневили, ала Славен им беше представил достатъчно свидетелства за моето Осезание. Мисля, че стражниците му се спасиха от бой с камшик, като заявиха пред съвета, че съм нападнал Уил с Осезанието и затова той толкова дълго лежал болен. Казаха, че се наложило да ме пребият, за да го откъснат от мен. При толкова много свидетели херцозите не само ме изоставиха, но и присъстваха на коронясването на Славен и одобриха назначаването на лорд Ясен за кастелан на Бъкип и цялото бъкско крайбрежие. Лейди Търпение помоли да не изгарят тялото ми, а да го погребат цяло. Лейди Грация я подкрепи, макар и за огромно отвращение на съпруга си. Само те двете останаха до мен въпреки доказателствата за моя позор. Ала мисля, че Славен не се отказа от тялото ми от грижа за тях, а защото тъй като бях умрял преждевременно, бях провалил спектакъла с обесването и изгарянето. Неуспял да получи пълно отмъщение, той просто изгуби интерес. И напусна Бъкип, за да се премести в Трейдфорд. Търпение взе тялото ми, за да ме погребе.
За този живот ме събуди Бърич, живот, в който за мен не бе останало нищо. Нищо, освен моя крал. Шестте херцогства щяха да се разпадат през идните месеци, пиратите щяха да превземат пристанищата ни, нашият народ щеше да бъде прогонван от домовете си или поробван от островитяните. Претопяването придобиваше ужасяващи размери. Ала както беше постъпил принц Искрен, аз обърнах гръб на всичко това и се отправих към вътрешността на страната. Тръгнах по следите на своята престолонаследница, тръгнах да диря своя крал. Настъпиха тежки дни.