Докато вървях, си мислех, че за двама ни с Моли е щяло да е по-добре, ако изобщо не се бяхме сприятелили. Бях изложил на риск репутацията й и ако не престанех да я задявам, тя най-вероятно щеше да стане мишена за злобата на Славен. Що се отнасяше до самия мен, мъката, която бях изпитвал при мисълта, че с леко сърце ме е зарязала заради друг, бе само драскотина в сравнение с кървящата рана да зная, че ме смята за лъжец.
Откъснах се от мрачните си размисли и видях, че предателските ми крака са ме отвели до самата врата на свещарницата. Сега тя бе дюкян за чай и билки. Тъкмо от какъвто се нуждаеше градът — поредният дюкян за чай и билки. Зачудих се какво е станало с кошерите на Моли. С болка осъзнах, че за нея чувството за загуба трябва да е десет… не, сто пъти по-ужасно. Твърде спокойно бях приел, че Моли е изгубила баща си, а с него и прехраната, и бъдещето си. Твърде спокойно бях приел промяната, която я правеше слугиня в замъка. Слугиня. Стиснах зъби и продължих напред.
Безцелно се заскитах из града. Въпреки мрачното си настроение забелязах, че за половин година са се променили много неща. Дори в този студен зимен ден около мен кипеше живот. Корабостроителството беше привлякло хора, а това означаваше повече търговия. Отбих се в една кръчма, в която от време на време изпивахме по чашка бренди с Моли, Дирк и Кери — обикновено от най-евтиното, къпиново. Седнах сам и мълчаливо изпих малката си бира. Хората около мен си говореха и научих много неща. Оказа се, че разрастването на града не се дължи само на корабостроителството. Искрен обявил, че търси моряци за бойните си кораби. На призива се отзовали много хора, мъже и жени от всички Крайбрежни херцогства. Някои имали да уреждат вражда, да отмъщават за свои близки, убити или претопени от пиратите. Други търсели приключения и се надявали на плячка, а трети просто идвали от опустошени села и нямали друг избор. Едни били от рибарски или търговски семейства и имали опит в морското дело. Други били бивши пастири и земеделци от плячкосаните селища. Това нямаше значение. Всички се бяха стекли насам, горящи от нетърпение да пролеят пиратска кръв.
Засега мнозина били настанени в стари складове. Ход, бъкипската учителка по бойно майсторство, ги учела да боравят с оръжие и отсявала годните за Искреновите кораби. На другите предлагали да ги вземат за ратници. Именно те увеличавали броя на местните жители и претъпквали хановете, кръчмите и гостилниците. Чух и оплаквания, че някои от хората, които идвали да постъпят на бойните кораби, били островитяни, прогонени от алените кораби, които сега заплашваха собствените ни брегове. Те също твърдели, че са жадни за мъст, ала малцина в Шестте херцогства им вярвали и дори не ги приемали в някои заведения. Това създаваше опасно напрежение в оживената кръчма. С насмешка обсъждаха случая с някакъв островитянин, който предния ден бил пребит на пристанището. Никой не повикал градската стража. Когато разговорът стана още по-отвратителен и започнаха да твърдят, че тези островитяни до един били шпиони и щяло да е най-разумно да ги изгорят, вече не можех да издържам и си тръгнах. Нима нямаше къде да ида и поне за час да остана далеч от подозрения и интриги?
Закрачих сам по зимните улици. Наближаваше буря. Безмилостният вятър бродеше из мрачните сокаци и вещаеше сняг. Същият свиреп студ бушуваше и в душата ми и заплашваше да изригне навън. Нямаха право да се отнасят така с мен. Не бях роден, за да съм само инструмент в ръцете им. Имах право свободно да изживея живота си, да стана такъв, за какъвто бях създаден. Нима си мислеха, че могат да ме покорят на волята си и да ме използват за каквото си искат? Не. Щеше да дойде мигът. Моят миг.
Към мен бързо се приближаваше минувач, скрил лице под качулката си. Той вдигна поглед и очите ни се срещнаха. Мъжът пребледня, рязко се обърна и забърза в обратната посока. Е, можеше да върви където си иска. Никога не бях изпитвал такъв гняв. Вятърът брулеше косата ми и се опитваше да ме вледени, но аз само закрачих още по-енергично и усетих, че силата на омразата ми нараства. Тя ме мамеше и аз я последвах като миризма на прясна кръв.
Завих зад поредния ъгъл и се озовах на пазара. Заплашени от приближаващата се буря, по-бедните търговци събираха стоката си от проснатите на земята одеяла и рогозки. Други спускаха капаците на сергиите си. Продължих, без да забавям ход. Хората ми правеха път. Не ме интересуваше дали ме зяпат.
Стигнах до сергията на търговеца на животни и се изправих лице в лице със самия себе си. Той беше мършав, с мрачни тъмни очи. Стрелна ме с поглед и сякаш ме обля с вълни на омраза. Сърцата ни затуптяха в един и същ ритъм. Усетих, че горната ми устна потреперва, сякаш за да оголя смешните си човешки зъби. Овладях чувствата си. Ала затвореното в клетката вълче с мръсносива козина не откъсваше очи от мен и наистина повдигна черната си устна и се озъби. „Мразя те. Всичките мразя. Хайде, приближи се. Ще те убия. Ще ти изтръгна гръкляна, след като прехапя сухожилията ти. Ще те изкормя. Мразя те.“