— Искаш ли нещо?
— Кръв — тихо отвърнах аз. — Искам твоята кръв.
— Какво?
Откъснах очи от вълка и погледнах човека. Беше мазен и мръсен. И вонеше, в името на Ел, как вонеше! Смърдеше на пот и нечистотии. Бе увит в зле обработени кожи, от които също се носеше зловоние. Имаше малки очи на пор, жестоки, мръсни ръце и на колана му висеше дъбова тояга с пиринчен обков. Едва се сдържах да не я грабна и да не му пръсна мозъка с нея. Носеше дебели ботуши. Той се приближи към мен и аз стиснах с ръце плаща си, за да не го убия.
— Вълка — успях да кажа. Гласът ми бе гърлен, задавен. — Искам вълка.
— Сигурен ли си, момко? Той е опасен. — Търговецът подритна клетката с крак и аз се хвърлих към ботуша му, блъснах зъби в дървените решетки, пак ударих муцуната си, ала не ме беше грижа — стига да можех да се докопам до него, щях да го разкъсам.
„Не. Махни се, излез от ума ми.“ Разтърсих глава, за да проясня мислите си. Търговецът ме погледна странно.
— Знам какво искам. — Говорех спокойно — отказвах да изпитам вълчите чувства.
— Знаеш значи, а? — Мъжът ме гледаше преценяващо. Щеше да ми поиска колкото сметнеше, че мога да си позволя. Омалелите ми дрехи не му харесаха, нито възрастта ми. Но предполагах, че вълкът отдавна е при него. Бе се надявал да го продаде като кутре. А сега имаше нужда от все повече храна. От своя страна, аз нямах много пари. — За какво ти е? — небрежно попита той.
— За бой — отвърнах безразлично. — Мършав е, обаче може да му е останал малко хъс.
Вълкът изведнъж се хвърли срещу решетките, широко разтворил паст. Зъбите му блестяха. „Ще ги убия, ще ги убия всичките, ще им изтръгна гръкляните, ще им разпоря търбусите…“
„Мълчи, ако искаш да получиш свободата си.“ Мислено го побутнах и вълкът отскочи назад като ужилен, заотстъпва към дъното на клетката и се сви там с оголени зъби, но с подвита опашка. Обзе го неувереност.
— За кучешки боеве, а? О, здравата ще се бие. — Търговецът пак срита клетката с дебелия си ботуш, ала вълкът не реагира. — Ще ти донесе много пари. По-коварен е и от росомаха. — Той отново ритна клетката, този път по-силно. Животното се сви още по-уплашено.
— Как ли не — отвърнах презрително. И сякаш изгубил интерес, се обърнах настрани и заразглеждах кафезите с птици. Гълъбите изглеждаха така, като че ли полагаха добри грижи за тях, но две сойки и една врана бяха натъпкани в мръсна малка клетка, пълна с парчета разлагащо се месо и курешки. Враната приличаше на просяк с черни дрипи. „Кълвете лъскавото бръмбарче — предложих им аз. — Може да се измъкнете на свобода.“ Враната не помръдна, скрила глава дълбоко под крилото си, но едната сойка подхвръкна и започна да кълве металното лостче, което държеше вратичката затворена. Отново погледнах към вълка.
— И без това нямах намерение да го използвам за бой. Просто искам да го хвърля на кучетата за загрявка. Малко кръв ще им дойде добре.
— А, от него ще стане чудесен боец. Ето, виж. Виж какво ми направи преди няма и месец. Тъкмо се канех да му дам храна и той ме заръфа.
Търговецът нави ръкава си и показа мръсната си китка, покрита с полузараснали синкави белези.
Наведох се напред, сякаш леко заинтригуван.
— Май са инфектирани. Мислиш ли, че ще изгубиш ръката си?
— Не са инфектирани. Само дето бавно зарастват. Слушай, момко, наближава буря. Трябва да натоваря стоката си в каруцата и да си плюя на петите. Ще ми направиш ли предложение за тоя вълк? От него ще излезе отличен боец.
— Може да стане за меча примамка, но нищо повече. Ще ти дам… шест петачета. — Общо имах седем.
— Петачета ли? Става дума за сребърници, момко, най-малко. Виж какво хубаво животно. Поохрани го и ще наедрее. Още сега мога да взема шест петачета само за кожата му.
— Ами тогава давай, преди да е станал още по-крастав. И преди да реши да ти откъсне и другата ръка. — Наведох се към клетката, като мислено притисках вълка, и той още повече се сви. — Нещо ми изглежда болен. Господарят ми ще побеснее, ако го купя и кучетата се разболеят след като го разкъсат. — Вдигнах очи към небето. — Наистина наближава буря. По-добре да си вървя.
— Един сребърник, момко. И ти го давам.
В този момент сойката успя да повдигне лостчето. Вратичката на кафеза се отвори и птицата подскочи към нея. Небрежно застанах пред клетката. Зад себе си чух сойката да излита навън. „Вратата е отворена“ — казах на враната. Тя разтвори дрипавите си криле. Хванах кесията на колана си и замислено я подхвърлих в ръка.