Бях стигнал до края на града. Нататък имаше само няколко къщи и пътят ставаше още по-стръмен. Много по-стръмен. За пореден път оставих клетката на снега. Вълчето се сгуши в ъгъла, малко и нещастно. И гладно. Взех решение.
„Ще те извадя. Ще те нося на ръце.“
Никакъв отговор. Докато отварях вратичката, той внимателно ме наблюдаваше. Мислех, че ще се измъкне покрай мен и ще изчезне в нощта. Вълчето остана на мястото си. Пъхнах ръце вътре и го хванах за тила, за да го измъкна. Само за миг се озова отгоре ми, раззинал челюсти пред гърлото ми. Вдигнах ръка тъкмо навреме, за да пъхна лакът между зъбите му. Продължавах да го стискам за тила и да натискам лакътя си в устата му, по-дълбоко, отколкото му харесваше. Задните му крака задращиха по корема ми, но коженият ми елек бе достатъчно дебел. Двамата се търкаляхме в снега и ръмжахме като побъркани. Ала тежестта, опората и дългогодишният опит от боричкането с кучета бяха на моя страна. Приковах го по гръб и го притиснах под себе си. Главата му се мяташе и той ме наричаше с отвратителни имена, за които човеците нямат думи. Когато се умори, се отпуснах отгоре му. Хванах го за гърлото и се наведох, за да се вгледам в очите му. Вълчето разбра физическото послание. Прибавих: „Аз съм Вълка. Ти си Вълчо. Ще ми се подчиняваш!“
Дълго се взирах в очите му. Той се извърна, но аз продължих да го държа, докато не ме погледна отново и не видях промяната. Пуснах го, изправих се и се отдръпнах. Вълчо остана неподвижен. „Стани. Ела тук.“ Той се претърколи и се приближи, като влачеше корем по земята. Опашката му беше подвита между задните му крака. Когато стигна до мен, падна по хълбок, обърна корем и тихо заскимтя.
След малко омекнах. „Всичко е наред. Просто трябваше да се разберем. Не искам да ти сторя зло. Ела с мен.“ Пресегнах се да го почеша по гърдите, ала когато го докоснах, той изквича. Усетих червения проблясък на болката му.
„Къде си ранен?“
Видях обкованата с пиринч тояга на търговеца. „Навсякъде.“
Опитах се да внимавам, докато го опипвам. Стари струпеи, подутини по ребрата. Изправих се и свирепо изритах клетката от пътя ни. Той се приближи и се облегна на крака ми. „Гладен съм. Студено ми е. Страшно съм уморен.“ Чувствата му кървяха заедно с моите. Щом го докоснех, ми бе трудно да отличавам мислите си от неговите. Аз ли се гневях на отношението към него, или той? Реших, че няма значение. Внимателно го вдигнах и се изправих. Без клетката, плътно притиснат към гърдите ми, той изобщо не тежеше толкова много. Беше предимно козина и дълги растящи кости. Разкаях се за силата, която бях използвал срещу него, но знаех и че това е единственият език, от който разбира.
„Ще се погрижа за теб“ — насилих се да кажа.
„Топло“ — признателно си помисли Вълчо и аз спрях за малко, за да го увия в плаща си. Сетивата му подхранваха моите. Усещах собствената си миризма хиляди пъти по-силно, отколкото ми се искаше. Коне, кучета, дим, бира и парфюмът на лейди Търпение. Направих всичко възможно да изолирам съзнанието си от сетивата му. Гушнах го и го понесох по стръмния път към Бъкип. Знаех една изоставена колиба. Някога в нея бе живял старият свинар, чак зад хамбарите. Беше прекалено порутена и отдалечена, ала щеше да свърши работа. Щях да го скрия там, да му оставя кокали за гризане, варен овес и малко слама, върху която да спи. След седмица-две, най-много след месец, щеше да оздравее и да е достатъчно силен, за да се грижи сам за себе си. Тогава щях да го заведа на запад от Бъкип и да го пусна на свобода.
„Месо?“
Въздъхнах и обещах: „Месо“. Никога друго животно не бе усещало мислите ми толкова точно, нито беше изразявало своите толкова ясно. Добре че нямаше дълго да останем заедно. Добре че скоро щеше да си отиде.
„Топло“ — възрази той. Отпусна глава на рамото ми и заспа, опрял влажния си нос в ухото ми.
(обратно)5 Гамбит
Естествено съществува древен правилник за поведение и както може да се очаква, обичаите са по-строги от днешните. Ала смея да заявя, че не сме се отдалечили толкова много от тях, а по-скоро сме ги поизгладили. Думата на воина все така категорично го обвързва и сред бойните другари няма нищо по-отвратително от човек, който лъже приятелите си или ги води към безчестие. Законите на гостоприемството все още забраняват на онези, които са споделили солта на нечия маса, да пролеят кръвта на домакина си.
Зимата стискаше в ноктите си Бъкипската крепост. Бурите идваха откъм морето и ни брулеха с ледена ярост, сетне си отиваха. Снегът обикновено падаше след тях — огромни парцали, които заледяваха бойниците като сладък крем по орехови сладки. Нощите бяха дълги и в спокойно време звездите ледено сияеха над нас. След дългото ми завръщане от Планинското кралство свирепата зима не ме плашеше като някога. Докато обикалях конюшните и старата колиба на свинаря, бузите ми пареха от студ и миглите ми се покриваха със скреж, но винаги знаех, че домът и топлото огнище са наблизо. Бурите и страшните студове, които ни се зъбеха като вълци на прага, също отблъскваха алените кораби от нашите брегове.