Времето се точеше. Както ми бе предложил Сенч, всеки ден се отбивах при Кетрикен, ала нервността ни твърде много си приличаше. Сигурен съм, че я дразнех също толкова, колкото и тя мен. Не смеех да прекарвам прекалено много часове с Вълчо, за да не се обвържем. Нямах други задължения. Денят имаше твърде много часове и всички бяха изпълнени с мислите ми за Моли. Още по-страшни бяха нощите, защото тогава спящият ми ум излизаше извън властта ми и сънищата ми бяха посветени единствено на моята Моли, моята умна свещарка, сега станала толкова сериозна и незабележима със сините си слугински дрехи. Щом не можех денем да съм близо до нея, насън я ухажвах с енергия и настойчивост, за каквито наяве никога не бях събрал смелост. Когато се разхождахме след буря по брега, държах ръката й в своята. Целувах я опитно, без неувереност, и срещах очите й, без да крия никакви тайни. Никой не можеше да ми я отнеме. Насън.
Отначало обучението, което бях получил от Сенч, ме накара да я шпионирам. Знаех коя стая на слугинския етаж е нейната. Неволно бях научил часовете, в които идваше и си отиваше. Колкото и да се срамувах, колкото и да се опитвах да си го забраня, все заставах на място, откъдето можех да чуя стъпките й по стълбището и поне за миг да я зърна. Знаех кои слугини са й приятелки. Макар че не биваше да разговарям с нея, можех да ги поздравявам и така имах възможност от време на време да побъбря с тях с надеждата случайно да споменат за Моли. Безнадеждно копнеех за нея. Страдах от безсъние и изгубих апетит. Нищо не ме интересуваше.
Една вечер седях в стаята на стражниците до кухнята. Бях си намерил място в ъгъла, където можех да се облегна на стената и да вдигна ботуши на отсрещната пейка, за да не се настани някой до мен. Дори нямах желание да се напия до вцепеняване. Погледът ми блуждаеше и се мъчех да не мисля — и изведнъж някой измъкна пейката изпод изпружените ми нозе. Едва не паднах, после видях, че срещу мен е седнал Бърич.
— Какво те измъчва? — без предисловие започна той. Наведе се напред и понижи глас. — Пак ли си получил припадък?
Хвърлих поглед към масата и тихо отвърнах:
— Само няколко пристъпа на треперене, но не и истински припадък. Изглежда, се случва само, когато се преуморя.
Бърич кимна и зачака. Загрижеността му ме трогна. Поклатих глава и гърлото ми се сви.
— Заради Моли е — успях да промълвя след малко.
— Не успя ли да откриеш къде е отишла?
— Тя е тук, в Бъкип, работи като камериерка на Търпение. Но Търпение не ми позволява да се срещам с нея. Казва…
Още първите ми думи накараха Бърич да се ококори. Той се огледа и посочи с брадичка към вратата. Станах и го последвах до конюшнята и после в неговата стая. Седнах на масата пред огнището и той извади хубавото си тилтско бренди и две чаши. После взе сарашките си инструменти. И вечния си наръч хамути за поправяне. Подаде ми един оглавник, който се нуждаеше от нов ремък. За себе си избра сложната поправка на скъсано седло. Притегли столчето си и ме погледна.
— Тази Моли. Виждал съм я с Лейси, нали? Държи си главата гордо изправена. Гривата й има червеникав отблясък.
— Косата й — неохотно го поправих.
— Хубави широки хълбоци. Лесно ще роди — одобрително каза Бърич.
Измерих го с поглед и отвърнах ледено:
— Благодаря.
Широката му усмивка ме смая.
— Ядосай се. Предпочитам да се ядосваш, отколкото да се самосъжаляваш. Добре. Разправяй.
И аз му разправих. Навярно много повече, отколкото щях да му разкажа в стаята на стражниците, защото тук бяхме сами, брендито топлеше гърлото ми и усещах познатите миризми на стаята. Ако през живота си изобщо някъде се бях чувствал на сигурно място, това беше тази стая. Струваше ми се естествено да му разкрия мъката си. Той не говореше и не коментираше. Продължи да мълчи дори след като се изприказвах. Наблюдавах го как втрива боя в очертанията на елена, който бе изрязал върху кожата.
— Е, какво да правя? — чух се да питам.
Бърич остави ремъка, пресуши чашата си и отново я напълни, после каза:
— Сигурно питаш точно мен, защото си забелязал каква добра жена имам и колко много деца сме си народили.
Горчивината в гласа му ме порази, ала преди да успея да реагирам, той задавено се засмя.