Единственият ми отговор бе, че нямам избор. Не можех да го изоставя, също както не бих могъл да не помогна на гладно и затворено в клетка дете. За Бърич Осезанието, което понякога ме отваряше за умовете на животните, беше извращение, отвратителна слабост, която не би си позволил никой истински мъж. Той бе признал, че също притежава подобна способност, ала категорично твърдеше, че никога не я е използвал. Дори да го беше правил, никога не го бях хващал. За съжаление не можеше да се каже обратното. Бърич със свръхестествена точност винаги усещаше кога ме привлича някое животно. Докато бях малък това винаги бе водило до перване по главата или силен шамар, който незабавно ме връщаше към заниманията ми. Когато живеех при него в конюшнята, той беше правил всичко възможно, за да не ми позволи да се обвържа с животно. Не бе успял само два пъти. Болката от загубата на другарите ми ме беше убедила, че Бърич е прав. Само глупак можеше да си позволи нещо, което неизбежно водеше до такъв край. Значи бях глупак, а не мъж, който може да остави без отговор молбата на едно пребито и изгладняло вълче.
Отмъквах кокали, месни обрезки и корички и внимавах никой, дори готвачката и шутът, да не разберат. Разработвах сложни планове, всеки ден променях часа на посещенията си и пътя до колибата, за да не отъпча пътека дотам. Най-трудно ми беше да изнасям чисто сено — и да открадна един стар конски чул от конюшнята. Ала успях.
Когато и да пристигах, Вълчо ме чакаше. Това не бе просто бдителност на животно, очакващо храна. Той усещаше кога тръгвам към колибата зад хамбарите. Знаеше кога нося джинджифилови сладки в джоба си и бързо се пристрасти към тях. Не че подозренията му към мен изчезнаха. Не. Усещах предпазливостта му, виждах, че отстъпва и се свива всеки път, щом се приближавам. Ала всеки ден, в който не го удрях, всяко късче храна, което му носех, укрепваше моста на доверие помежду ни. Не исках да установявам тази връзка. Опитвах се да стоя настрана от него и колкото може по-рядко да се свързваме чрез Осезанието. Боях се, че може да изгуби онова диво съзнание, което щеше да му трябва, за да оцелее сам.
„Трябва да се криеш — постоянно го предупреждавах. — Всеки човек представлява опасност за теб, както и всяко куче. Не бива да излизаш оттук и се спотайвай, когато наблизо има някой.“
Отначало му бе лесно да го прави. Беше ужасно мършав и веднага се нахвърляше на храната, която му носех. Обикновено заспиваше преди да си тръгна или пък ревниво ме наблюдаваше, докато лежеше и гризеше някой кокал. Ала тъй като го хранех обилно и имаше достатъчно пространство да се движи, след като престана да се страхува от мен, вродената му игривост на кутре си каза думата. Още щом отворех вратата, той се преструваше, че ме напада, и изразяваше радостта си от говеждите кокали, като ръмжеше и се боричкаше с тях. Когато му се карах, че е прекалено любопитен или за следите, които издаваха нощното му лудуване в снега зад колибата, той уплашено се свиваше.
Ала в такива моменти в очите му виждах скрито предизвикателство. Той не ми отстъпваше превъзходството. Само известно старшинство в глутницата. Спокойно изчакваше времето, когато сам ще взима решения. Колкото и мъчително да беше понякога, така и трябваше да бъде. Аз го бях спасил с твърдото намерение да му върна свободата. След година той щеше да е просто вълк, виещ някъде в далечината. Постоянно му го повтарях. Отначало питаше кога ще напусне смрадливия замък и задушаващите го каменни стени. Обещавах му, че ще е скоро, веднага щом силите му укрепнат, щом се стопят дълбоките зимни снегове и може сам да се грижи за себе си. Ала седмиците изтичаха, бурите навън му напомняха за уютното му легло и вкусното месо и той питаше все по-рядко. Понякога забравях да му напомням.
Самотата ме гризеше отвътре и отвън. Нощем се чудех какво ще се случи, ако се прокрадна на горния етаж и почукам на вратата на Моли. Денем внимавах да не се обвържа с кутрето, което изцяло зависеше от мен. В замъка имаше само още едно същество, което беше самотно колкото мен.
— Сигурен съм, че имаш други задължения. Защо всеки ден се отбиваш при мен? — с присъщата на планинците директност ме попита Кетрикен. Беше сутрин след бурна нощ. Снегът се сипеше на парцали, но въпреки студа Кетрикен бе наредила да отворят капаците на прозорците, за да погледа навън. Стаята й за шиене гледаше към морето и ми се струваше, че тя е омаяна от безкрайните неспокойни води. Този ден очите й имаха почти същия цвят като морето.