— По същия начин постъпва Славен.
— Възможно е. Той е много опитен в манипулирането на хората. Но го прави злобно, за да накаже онези, които не са танцували по неговата свирка.
— А аз?
— А вие, милейди, ще го направите като награда за онези, които са ви били верни. Без да мислите, че наказвате другите — само ще се насладите на компанията на дами, които очевидно отговарят на чувствата ви.
— Разбирам. А менестрелът?
— Меден.
— Ще провериш ли дали е свободен довечера?
— Милейди, вие сте престолонаследница. — Усмихнах се. — За него ще е чест да удовлетвори молбата ви. Никога няма да е прекалено зает, за да се отзове на ваша покана.
Кетрикен отново въздъхна, ала не толкова тежко. После ми кимна, за да ми покаже, че съм свободен, изправи се и усмихнато се приближи до дамите си, извини им се, че тази сутрин е била малко разсеяна и ги попита дали биха желали довечера да я посетят в покоите й. Видях, че двете се споглеждат и се усмихват. Бяхме се справили добре. Отбелязах си имената им: лейди Надежда и лейди Скромност. Поклоних се и напуснах стаята. Никой не ми обърна внимание.
Така станах съветник на Кетрикен. Тази роля не ми доставяше удоволствие. Честно казано, дори ми беше неловко. Струваше ми се, че я унижавам с гълчането си и че я покварявам, като я уча на маневриране из дворцовия лабиринт. Тя имаше право. Това бяха трикове на Славен. Дори Кетрикен да ги прилагаше с по-висши идеали и по-фино от него, моите подбуди бяха достатъчно егоистични и за двама ни. Исках тя да вземе властта в ръцете си и с нея твърдо да обвърже трона с Искрен в умовете на хората.
Лейди Търпение очакваше да се отбивам при нея всяка вечер. Двете с Лейси възприемаха тези посещения съвсем сериозно. Търпение смяташе, че може да разполага с мен като с паж и изобщо не се замисляше, когато ме караше да й препиша някой древен свитък върху скъпия й папирус или да й покажа напредъка си в свиренето на гайда. Винаги твърдеше, че не съм бил достатъчно усърден в това отношение и в продължение на близо цял час се опитваше да ми помогне, като всъщност още повече ме объркваше. Мъчех се да съм тактичен и учтив, но се чувствах впримчен в заговора им да ми попречат да виждам Моли. Разбира се, знаех, че лейди Търпение е права, но това не ме спасяваше от самотата. Въпреки техните усилия да ме държат далеч от нея, аз виждах Моли навсякъде. О, не лично, а в аромата на дебелата благоуханна свещ, в плаща, преметнат на облегалката на стола. Дори медът на меденките имаше вкус на Моли. Ще ме сметнете ли за глупак, че седях до тази свещ и вдишвах уханието й или че сядах на стола, за да усетя мокрия й от сняг плащ? Понякога се чувствах като Кетрикен — сякаш се давех в онова, което се изискваше от мен и в живота ми не бе останало нищо, на което да съм способен единствено аз.
Всяка седмица информирах Сенч за напредъка на Кетрикен в дворцовите интриги. Той ме беше предупредил, че придворните дами, които обожаваха Славен, са започнали да търсят благоволението на престолонаследницата. И ми бе казал да й обясня с кого да се държи учтиво, ала само толкова, и на кого да се усмихва искрено. Понякога си мислех, че предпочитам тайно да убивам за своя крал, отколкото да участвам във всички тези сплетни. Но после ме повика крал Умен.
Беше рано сутринта и аз побързах да се облека и да отида при краля. Приемаше ме за пръв път след завръщането ми в Бъкип. Пренебрежението му ме правеше неспокоен. Дали бе недоволен от мен заради случилото се в Джаампе? Щеше да ми го каже направо. И все пак несигурността ме гризеше. Опитвах се да не го карам да ме чака и в същото време да се погрижа за вида си. Накрая се провалих и в двете задачи. Косата ми беше рошава и буйна като на Искрен. Брадата ми бе твърда като четина. Бърич на два пъти ме беше посъветвал да си я пусна или да се бръсна по-грижливо. Тази сутрин успях да се порежа на няколко места, преди да реша, че четината ми ще е по-незабележима от кръвта. Вързах косата си на воинска опашка. Сложих си и иглата, която Умен ми бе подарил в знак, че съм негов. После побързах да се явя при краля.
Докато бързах по коридора, от стаята си ненадейно излезе Славен. Спрях, за да не се блъсна в него, и се почувствах като хванат в капан. След завръщането си го бях виждал няколко пъти, ала винаги отдалеч или в движение. Сега двамата стояхме един срещу друг на няма и една ръка разстояние и се гледахме. Можеха да ни вземат за братя, смаяно осъзнах аз. Неговата коса беше по-къдрава, той имаше по-фини черти, поведението му бе по-аристократично, дрехите му — много по-богати. Аз нямах сребро по шията и ръцете. И все пак и двамата носехме белега на Пророците. Имахме брадичката на Умен, тежките му клепачи и извивката на долната му устна. Нито един от двама ни не можеше да се сравнява с мускулестия и широкоплещест Искрен, ала в това отношение аз бях по-близо до престолонаследника. Разликата във възрастта ни беше по-малко от десет години. Срещнах погледа му и ми се прииска да разсипя червата му по току-що изметения под.