Славен се усмихна и за миг показа белите си зъби.
— Здрасти, копелдак — любезно ме поздрави той. Усмивката му стана още по-широка. — Или предпочиташ да те наричам „господинът с припадъците“? — Грижливото му произношение не оставяше място да се съмнявам, че иска да ме обиди.
— Здравейте, принц Славен — също толкова презрително отвърнах аз. Зачаках с ледено търпение, каквото не бях подозирал, че притежавам. Той трябваше да удари пръв.
Известно време останахме неподвижни, без да откъсваме очи един от друг. После той сведе поглед и изтупа въображаема прашинка от ръкава си. И ме отмина. Не му направих път. Той не ме блъсна, както щеше да направи някога. Поех си дъх и продължих.
Не познавах стражника на вратата, но той ми даде знак да вляза в кралските покои. Въздъхнах и си поставих нова задача. Отново трябваше да запомням имена и лица. Обитателите на двора ставаха повече и често установявах, че ме познават хора, които не са ми известни. „Това трябва да е копелдакът, ако се съди по лицето му“ — бях чул да казва на чирака си един търговец на сланина пред вратата на кухнята. Това ме караше да се чувствам уязвим. Нещата се промениха прекалено бързо.
Стаята на крал Умен ме смая. Бях очаквал да видя прозорците открехнати, за да пропускат свежия зимен въздух, бях предполагал, че ще заваря краля станал и облечен, седнал на масата, съсредоточен като капитан, изслушващ докладите на лейтенантите си. Винаги го бях познавал като буден човек, взискателен по отношение на себе си, и умен, както показваше името му. Ала той не седеше в дневната. Приближих се до спалнята му и надзърнах през отворената врата.
Стаята тънеше в сумрак. Един прислужник тракаше с чаши и чинии до масичката, поставена до голямото легло с балдахин. Той ме погледна, после се извърна. Очевидно ме беше взел за слуга. Миришеше на спарено, сякаш стаята не се използваше или отдавна не бе проветрявана. Изчаках прислужникът да съобщи на крал Умен, че съм дошъл. След като той продължи да не ми обръща внимание, предпазливо се приближих до леглото.
— Милорд? — осмелих се да го повикам. — Дойдох, както ми повелихте.
Умен седеше, повдигнат на възглавници. Отвори очи.
— Кой… а, Фиц. Сядай. Уолас, донеси му стол. И чаша и чиния. — Докато прислужникът изпълняваше заповедта на краля, Умен ми довери: — Липсва ми Чефърс. Толкова отдавна беше при мен, че нямаше нужда да му казвам какво искам.
— Помня го. Къде е той?
— Отнесе го кашлицата. Прихвана я през есента и така и не се оправи. Бавно го изсмукваше, докато накрая не можеше да си поеме дъх, без да се задави.
Спомнях си прислужника. Не беше младеж, ала не бе и чак толкова стар. Изненадах се от новината за смъртта му. Безмълвно стоях до леглото, докато Уолас ми донесе стол, чиния и чаша. Когато седнах, той неодобрително свъси вежди, но аз не му обърнах внимание. Съвсем скоро щеше да узнае, че крал Умен има свой протокол.
— А вие, милорд? Добре ли сте? Не си спомням някога сутрин да сте оставали в леглото.
Крал Умен нетърпеливо изсумтя.
— Наистина е досадно. Не е точно болест. Само виене на свят, когато направя рязко движение. Всяка сутрин решавам, че ми е минало, но когато понеча да стана, самата Бъкипска скала се разлюлява под мен. Затова оставам в леглото, закусвам и после бавно се надигам. Към обяд вече идвам на себе си. Струва ми се, че е свързано със зимните студове, макар лечителят да твърди, че било от стар удар с меч. Ето, белегът още си личи, макар да смятах, че раната отдавна е заздравяла. — Крал Умен се наведе напред и с трепереща ръка повдигна сивите си кичури от лявото си слепоочие. Кимнах.
— Стига за това. Не съм те повикал да се съветвам за здравето си. Досещаш се защо си тук, нали?
— Навярно ще искате подробен доклад за събитията в Джаампе. — Видях, че Уолас стои до стената. Чефърс вече да е излязъл, за да можем с Умен да приказваме свободно. Зачудих се до каква степен мога да говоря пред новия прислужник.
Ала Умен махна с ръка.
— Това е минало, момко — тежко отвърна той. — Посъветвах се с Искрен. Повече няма да се занимаваме с този въпрос. Струва ми се, че не можеш да ми кажеш нещо, което вече да не знам или за което да не съм се досетил. С Искрен надълго и широко обсъдихме всичко. Виж… съжалявам за… някои неща. Но. Сега сме тук. А тук винаги е мястото, откъдето трябва да започваме. Нали?