Разбрах го.
Когато се изправих да си тръгна, Умен вдигна показалец. Зачаках.
— Смяташ ли, че спазвам сделката си с теб? — попита той. Това беше старият въпрос, който винаги ми задаваше след нашите срещи. Усмихнах се.
— Да, ваше величество — отвърнах както винаги.
— Тогава гледай да изпълниш своята част. — Кралят замълча, после прибави, както никога досега: — Запомни, Фицрицарин. Злото, причинено на някой от моята кръв, е зло, причинено на мен.
— Ваше величество?
— Няма да причиниш зло на някой от моята кръв, нали?
Изправих рамене. Знаех какво ме пита и отстъпих.
— Няма да причиня зло на никого от вашата кръв, ваше величество. Дал съм клетва пред рода на Пророците.
Той бавно кимна. Беше изтръгнал извинение от Славен, а сега взимаше думата ми, че няма да убия сина му. Навярно вярваше, че е сключил мир помежду ни. Когато излязох навън, спрях да отметна косата от очите си. Току-що бях дал обещание. Внимателно го обмислих и се насилих да преценя какво може да ми струва неговото спазване. Обзе ме горчивина, докато не ми хрумна какво ще ми струва, ако го наруша. Сетне потърсих възраженията си и категорично ги отхвърлих. Стигнах до твърдото решение да изпълня обещанието, което бях дал на своя крал. Не бях сключил истински мир със Славен, ала поне бях в мир със себе си. Почувствах се по-добре и спокойно закрачих по коридора.
От завръщането си в Бъкип не бях попълвал запасите си с отрови. В момента навън не растеше нищо зелено. Трябваше да открадна всичко необходимо. Бояджиите на вълна може би имаха нещо, което щеше да ми е от полза, друго щях да открия при лечителя. Докато се спусках по стълбището, мислите ми бяха заети с планове.
Насреща ми идваше Ведра. Щом я видях, се заковах на място. Видът й ме изпълни със слабост. Това бе стар рефлекс. Тя беше най-силна от цялата клика на Гален. Август се бе оттеглил от активна дейност и се беше заселил навътре в страната. Неговото Умение бе напълно унищожено по време на последния сблъсък, който бележеше края на Гален. Сега ключовата умела на котерията беше Ведра. Лете тя оставаше в Бъкип, докато всички други членове на котерията се пръскаха по кули, крепости и на юг по нашето дълго крайбрежие и оттам насочваха докладите си до краля чрез нея. Зиме всички се събираха в замъка, за да подновят връзките и дружбата си. При отсъствието на умел учител тя до голяма степен бе заела положението на Гален. Освен това с огромно въодушевление беше наследила неговата страстна омраза към мен. Прекалено живо ми напомняше за някогашните ми страдания и ми вдъхваше ужас, който не се поддаваше на никаква логика. Бях я избягвал след завръщането си в Бъкип, ала сега погледът й ме прикова.
Стълбището бе достатъчно широко, за да се разминат двама души. Освен ако единият нарочно не застане в средата. Въпреки че ме гледаше отдолу нагоре, усещах, че преимуществото е нейно. Поведението й се беше променило, откакто двамата бяхме учили при Гален. Целият й вид отразяваше новото й положение. Тъмносините й одежди бяха покрити с богата везба. Дългата й черна коса бе завързана отзад в сложна прическа с излъскана тел, от която висяха орнаменти от слонова кост. Сребро украсяваше шията и пръстите й. Ала женствеността й бе изчезнала. Беше възприела естетическите ценности на Гален и лицето и ръцете й съвсем бяха измършавели. Също като него, тя излъчваше абсолютна самоувереност. Спираше ме за пръв път от неговата смърт. Стоях над нея и нямах представа какво иска от мен.
— Копелдак — безизразно каза Ведра. Това не бе поздрав — просто изричаше името ми. Зачудих се дали някога ще престана да се обиждам.
— Здравей, Ведра — колкото мога по-спокойно отвърнах аз.
— Не умря в Планините.
— Не. Не умрях.
Тя продължаваше да стои пред мен и да ми препречва пътя.
— Зная какво правиш. Зная какъв си — съвсем тихо рече Ведра.
Вътрешно треперех като заек. Казвах си, че навярно е нужна цялата сила на Умението й, за да ми вдъхне този страх.
Казвах си, че това не е истинското ми чувство, а само онова, което нейното Умение предполага, че трябва да изпитвам. Насилих се да й отговоря.
— И аз знам какъв съм. Аз съм кралски човек.
— Ти не си никакъв човек — спокойно заяви тя. И ми се усмихна. — Някой ден всички ще го узнаят.
Страхът си е страх, какъвто и да е източникът му. Безмълвно стоях пред нея. Накрая Ведра отстъпи настрани и ме пусна да мина. Това не ме успокои много, въпреки че като се замисля, тя нямаше какво друго да направи. Отидох да приготвя нещата за пътуването си до Беърнс, внезапно изпълнен с радост, че ще напусна замъка за няколко дни.