Принц Славен, най-малкият син на Умен и негово единствено дете от кралица Желана, прекара младостта си в двора, където майка му полагаше всички усилия да го подготви за кандидат за престола.
Заминах за Бъкип с облекчение. Не за пръв път изпълнявах такава задача за своя крал, но никога не бях изпитвал удоволствие от работата си на убиец. Радвах се, че Мъжество ме е оскърбила, защото това правеше случилото се поносимо. И все пак тя бе много красива жена и опитен воин. Съжалявах за нея и не се гордеех с успеха си, освен че бях изпълнил кралската заповед. Такива мисли ми тежаха, докато Сажда изкачваше последния хълм преди Бъкип.
Спрях на билото. Не можех да повярвам на очите си. Кетрикен и Славен яздеха един до друг. Бяха като илюстрация от един от най-хубавите пергаменти на Федрен. Славен носеше одежди в алено и златисто, черни ботуши и ръкавици. Плащът му беше отметнат от едното му рамо и разкриваше ярките му дрехи. Вятърът бе зачервил бузите му и беше разрошил грижливо фризираните му черни къдрици. Тъмните му очи блестяха. Почти приличаше на човек, помислих си, както бе яхнал високия си черен кон. И можеше да стане такъв, а не ленив принц, отдаден на виното и жените. Още една загуба.
Дамата до него бе съвсем друго нещо. В сравнение със свитата, която ги следваше, тя приличаше на рядко чуждестранно цвете. Носеше широк панталон и това минзухарено лилаво очевидно не идваше от нито една бъкипска бояджийница. Крачолите й бяха украсени със сложно пъстро везмо и бяха напъхани в ботушите й, които й стигаха почти до коляното. Бърич щеше да одобри практичността им. Вместо наметало Кетрикен бе облякла късо палто от бяла кожа с висока яка, която пазеше шията й от вятъра. Бяла лисица, предположих аз, от тундрата оттатък Планините. Ръкавиците й също бяха черни. Вятърът си играеше с дългата й руса коса. Плетената й шапка пъстрееше в ярки багри. Кетрикен яздеше по планински, с изправен гръб и леко наклонена напред, поза, която караше Мека стъпка да си мисли, че трябва да танцува на задни крака. По сбруята на кафявата кобила звънтяха сребърни камбанки. В сравнение с другите жени в техните огромни фусти и наметала, Кетрикен изглеждаше гъвкава като котка.
Напомняше на жена-воин от северните страни или на героиня от древна приказка. Това я разграничаваше от придворните й дами, не като знатна и богата жена, която изтъква положението си сред по-нископоставени, а почти като ястреб в клетка на пойни птици. Не бях сигурен, че е редно да се показва така пред поданиците си. Принц Славен яздеше до нея и двамата усмихнато разговаряха, като често избухваха в смях. Когато ги наближих, накарах Сажда да забави ход. Кетрикен дръпна юздите и щеше да спре, но Славен ми кимна ледено и пришпори коня си. Кобилата на престолонаследницата препусна да го догони. Останалите разсеяно ме поздравиха и отминаха. Спрях да ги изпратя с поглед, след което със свито сърце продължих към Бъкип. Лицето на Кетрикен изглеждаше оживено, светлите й страни бяха поруменели от студения въздух и усмивката й ми се стори искрено щастлива, също като случайните мимолетни усмивки, с които сегиз-тогиз ме даряваше. Само че този път бе насочена към Славен. Не можеше да е толкова лековерна, че да му повярва.
Мислех за всичко това, докато разседлавах Сажда и я изтърквах. Бях се навел да проверя подковите й, когато усетих, че Бърич ме наблюдава.
— Откога? — попитах го аз.
Знаеше за какво говоря.
— Започна няколко дни след твоето заминаване. Един ден я доведе тук и ме заговори. Било жалко, че кралицата по цели дни стояла затворена в замъка. В планините била свикнала на открито. Бил й позволил да го убеди да я научи да язди както го правим ние тук в равнините. После ме накара да оседлая Мека стъпка със седлото, което Искрен беше направил за своята кралица. Е, какво можех да му кажа? — свирепо ме попита той, когато се обърнах и го погледнах въпросително. Самият ти го каза. Ние сме кралски люде. Заклели сме се във вярност. А Славен е принц от рода на Пророците. Даже да му откажех, което щеше да си е истинско предателство, моята престолонаследница ме чакаше да й доведа коня и да го оседлая.
С едва забележимо движение на ръката напомних на Бърич, че думите му намирисват на измяна. Той влезе в яслата и замислено почеса Сажда зад ушите.
— Не си можел да направиш нищо — признах аз. — Но се чудя какви са истинските му намерения. И защо тя го търпи.
— Истинските му намерения ли? Може би просто иска да спечели благоволението й. Не е тайна, че тя чезне в замъка. О, Кетрикен се държи любезно с всички. Но е прекалено честна, за да заблуди другите, че е щастлива, когато всъщност е нещастна.
— Възможно е — неохотно се съгласих. После рязко вдигнах глава, като куче, чуло изсвирването на господаря си. — Трябва да вървя. Принцът престолонаследник Искрен… — Не довърших. Не биваше да показвам на Бърич, че съм бил призован чрез Умението. Преметнах торбата с усърдно преписаните свитъци през рамо и се запътих към замъка.