Не се отбих да се преоблека, нито дори да се стопля край огъня в кухнята, а отидох направо в кабинета на Искрен. Вратата бе открехната и аз почуках веднъж, после влязох. Той се беше навел над прикрепената за масата карта и само ми хвърли бегъл поглед. Вече ме очакваше вдигащо пара греяно вино, на масата край огнището имаше поднос, отрупан със студено месо и хляб. След малко Искрен се изправи и каза:
— Стените ти са прекалено здрави. От три дни се мъча да те накарам да побързаш, а ти кога усещаш, че те викам? Едва в собствената ми конюшня. Казвам ти, Фиц, трябва да намерим време да те научим по някакъв начин да контролираш Умението.
Ала аз знаех, че никога няма да намери време. Твърде много други неща изискваха неговото внимание. Както винаги, престолонаследникът незабавно заговори за грижите си.
— Претопените — каза той. Побиха ме тръпки.
— Алените кораби пак ли са ударили? През зимата? — Не можех да повярвам на ушите си.
— Не. Поне това ни е спестено. Но изглежда, че алените кораби могат да си заминат и все пак да оставят отровата си сред нас. — Искрен замълча за миг. — Е, давай. Стопли се и се нахрани. Можеш едновременно да ядеш и да ме слушаш.
Докато си наливах греяно вино и си взимах от месото, Искрен започна да ми разказва.
— Проблемът е същият като преди. Съобщения за претопени, които грабят и плячкосват, не само пътници, но и усамотени ферми и къщи. Проверих и съобщенията се оказаха верни. И все пак нападенията са много далеч от пиратските набези и се говори не за един-двама претопени, а за цели групи, които действали заедно.
За миг се замислих, преглътнах и отвърнах:
— Според мен претопените не са способни да действат на банди, нито дори по двойки. Те нямат чувство за… общност. За взаимна принадлежност към човешкия вид. Могат да говорят и да разсъждават, но само егоистично. Такива щяха да са росомахите, ако имаха човешки език. Не се грижат за нищо друго, освен за собственото си оцеляване. В лицето на себеподобните си виждат единствено съперници за храна или някакво удобство. — Повторно напълних чашата си, признателен за разливащата се по тялото ми топлина на виното. То поне надвиваше физическия студ. Защото не можеше да се пребори с ледената мисъл за брачната изолираност на претопените.
Именно Осезанието ми бе позволило да науча всичко това за тях. Те бяха толкова мъртви за всякакво чувство за родство със света, че изобщо не ги усещах. Осезанието ми осигуряваше известен достъп до онази мрежа, която свързваше всички твари, ала претопените бяха откъснати от нея, изолирани като камъни, гладни и безмилостни като безмозъчна буря или придошла река. Ненадейната среща с претопен щеше да ме изненада също толкова, колкото, и ако някоя скала се изправеше да ме нападне.
Ала Искрен само замислено кимна.
— И все пак дори вълците, макар да са животни, нападат на глутници. Или както острозъбите нападат кит. Щом тези животни могат да се обединяват, за да си осигурят храна, защо да не могат и претопените?
Оставих резена хляб, който бях взел.
— Вълците и острозъбите са си такива по природа и поделят месото с малките си. Виждал съм претопени на групи, но те не действат заедно. Когато едновременно ме нападнаха неколцина, аз се спасих, като ги насъсках един срещу друг. Хвърлих плаща, който искаха да вземат, и те се сбиха за него. И когато пак ме нападнаха, повече си пречеха, отколкото си помагаха. — Мъчех се да говоря спокойно и да потисна спомена за онази нощ, който се надигаше в мен. Тогава беше умрял Смити и аз за пръв път бях убил. — Но не се бият заедно. Тъкмо от това са лишени претопените — от идеята да си помагат, за да имат изгода всички.
Вдигнах поглед и видях, че тъмните очи на Искрен са изпълнени със съчувствие.
— Бях забравил, че имаш известен опит с тях. Прости ми. Не го отминавам с леко сърце. Просто напоследък ми се струпа прекалено много работа. — Гласът му заглъхна и той сякаш се вслуша в нещо много далечно. След миг отново дойде на себе си. — Така. Значи смяташ, че не могат да си помагат. И все пак изглежда, че е точно така. Погледни тук. — Той посочи опънатата на масата му карта. — Отбелязвам местата, откъдето получавам съобщения за появата им, и следя броя им. Какво мислиш за това?
Приближих се и застанах до него. Да стоиш до Искрен беше все едно да се изправиш пред друг вид огнище. От него се излъчваше силата на Умението. Зачудих се дали се опитва да я контролира. Тя сякаш винаги заплашваше да прелее навън и да разнесе съзнанието му из цялото кралство.