— Картата, Фиц — напомни ми той и аз се запитах доколко може да чете мислите ми. Насилих се да се съсредоточа върху непосредствената задача. Картата изобразяваше Бък, изпълнен във великолепни подробности. Край брега бяха обозначени плитчините и заливните низини, както и особеностите на сушата и по-малките пътища. Тази карта бе направена с любов от човек, вървял, яздил и плавал навсякъде из херцогството. Въпросните места бяха отбелязани с парченца червен восък. Проучих ги и се опитах да разбера същността на проблема.
— Седем случая. — Искрен протегна ръка и посочи парченцата восък. — Някои само на няколко дни с кон от Бъкип. Но пиратите не са стигали толкова наблизо. Тогава откъде са се взели тези претопени? Може да са били прогонени от родните си села, обаче защо се насочват към Бъкип?
— Може просто да са отчаяни хора, които се преструват на претопени.
— Възможно е. Но е обезпокоително, че случаите все повече се приближават. Според твърденията на жертвите става въпрос за три различни групи. И всеки път щом получаваме сведения за грабеж, разбит плевник или заклана крава, виновниците като че ли още повече са се приближили до Бъкип. Не се сещам за правдоподобно обяснение. А и… — той ми даде знак да изчакам, тъй като бях отворил уста да му отговоря — описанията на едната група отговарят на друго нападение отпреди повече от месец. Ако са същите претопени, за това време са изминали дълъг път.
— Това не е работа на претопени — повторих аз, после предпазливо попитах: — Някакъв заговор ли подозираш?
Искрен горчиво изсумтя.
— Разбира се. Напоследък подозирам само заговори. Но поне сега ми се струва, че източникът не е в Бъкип. — Той замълча, сякаш сепнат от откровеността си. — Заеми се с този въпрос, Фиц. Пообиколи наоколо и проучи нещата. Разкажи ми какво приказват по кръчмите, какви белези откриваш по пътищата. Събери слухове за други набези и внимавай за подробностите. Тайно. Ще го направиш ли?
— Разбира се. Но защо тайно? Струва ми се, че ако предупредим хората, по-бързо ще научим какво става.
— Вярно е. Обаче ще ни засипят със слухове и жалби. Засега това са отделни оплаквания. Мисля, че съм единственият, който ги е свързал в система. Не искам да се разбунтува и самият Бъкип и хората да негодуват, че кралят не може да защити дори столицата си. Не. Тайно, Фиц. Тайно.
Кимнах. И преди бях получавал такива задачи. Не изпитвах скрупули да убивам претопени. Понякога се опитвах да се убедя, че давам покой на измъчена душа, че слагам край на мъката на семейството й. Надявах се, че няма да свикна да се самозаблуждавам. Сенч ме беше предупредил никога да не забравям какъв съм. Не ангел на милостта, а убиец, който работи в полза на краля. Или на престолонаследника. Бях длъжен да пазя сигурността на трона. Длъжен. Поколебах се, преди да заговоря.
— Милорд, на връщане видях престолонаследницата. Яздеше с принц Славен.
— Хубава двойка са, нали? Кетрикен язди великолепно. — Искрен не успя да скрие напълно горчивината в гласа си.
— Да.
— Дойде при мен и каза, че искала да се научи да язди по-добре нашите високи коне. Съгласих се, дори я похвалих, за желанието й. Не знаех, че ще избере за учител Славен. — Искрен се наведе над картата и се загледа в някаква несъществуваща подробност.
— Може би се е надявала ти да я учиш — безразсъдно отвърнах — на човека, не на принца.
— Възможно е. — Той внезапно въздъхна. — О, знам, че е така. Кетрикен понякога е самотна. Често. — Той поклати глава. — Трябваше да се омъжи за по-млад човек, за човек, който разполага с време. Аз не й отделям достатъчно внимание, Фиц. Знам го. Но тя е толкова… млада. А когато не се държи като младо момиче, проявява фанатично родолюбие. Гори от нетърпение да се жертва за Шестте херцогства. Винаги трябва да я възпирам, да й обяснявам, че Шестте херцогства нямат нужда от това. Тя е като конска муха. Не мога да намеря в нея покой, Фиц. Или иска да си играя с нея като с дете, или ме разпитва за най-малките подробности на някоя криза, която поне за малко се опитвам да забравя.
Изведнъж си помислих за отношението на Рицарин към палавата Търпение и ми се стори, че разбирам подбудите му. Жената, която му осигуряваше отдушник. За коя щеше да се ожени Искрен, ако му бяха позволили да избира? Навярно за някоя по-възрастна, улегнала жена.
— Страшно съм уморен — тихо каза той. Наля си още греяно вино и отиде до камината. — Знаеш ли какво ми се иска?
Това не бе въпрос. Не си направих труда да му отговоря.