— Иска ми се баща ти да беше жив и да беше останал престолонаследник. И аз да съм дясната му ръка. Той да ми казва с какви задачи да се заемам и аз да ги изпълнявам. Тогава щях да съм в мир със себе си, колкото и тежка да е работата ми, защото щях да съм сигурен, че той винаги е прав. Знаеш ли колко е лесно, Фиц, да следваш човек, в когото вярваш?
Най-после вдигна очи и ме погледна.
— Струва ми се, че знам, милорд.
За миг той остана абсолютно неподвижен. После въздъхна.
— Да. — Продължаваше да ме гледа и нямах нужда от топлината на Умението му, за да усетя признателността, която ми праща. Искрен се отдалечи от камината и изправи рамене.
Отново бе престолонаследникът. Освободи ме с махване на ръка и аз излязох. Докато се качвах по стълбището, за пръв път в живота си се зачудих дали не трябва да съм благодарен, че съм копеле.
(обратно)7 Сблъсъци
Според обичая, когато кралят на Бъкип се жени, съпругата му води със себе си свита от свои слуги. Така е било с кралицата на Умен. Ала кралица Кетрикен Планинска дойде в столицата като Жертва, каквато бе традицията на нейната родина. Дойде сама, без прислуга, дори без довереница. В Бъкип нямаше кой да й осигури уют в новия й дом. Тя започна царуването си заобиколена от непознати — не само в своето общество, а чак до най-долното стъпало на социалната йерархия. С времето Кетрикен си създаде приятелства и си намери подходящи слуги, макар че отначало мисълта да разполага с хора, чиято единствена цел в живота е да й служат, й беше чужда и смущаваща.
Компанията ми бе липсвала на Вълчо. Преди да замина за Беърнс му бях оставил цял елен, добре замразен и скрит зад колибата. Трябваше да му стигне по време на отсъствието ми. Ала по типично вълчи обичай той се беше тъпкал и спал, бе се тъпкал и спал, докато не беше изял всичко. „Преди два дни“ — докато скачаше и танцуваше около мен, ми съобщи Вълчо. Навсякъде в колибата бяха пръснати оглозгани кокали. Той въодушевено ме поздрави, предупреден за идването ми и от Осезанието, и от миризмата на прясното месо, което му носех. Хищно се нахвърли върху него и престана да ми обръща внимание. Заех се да събирам кокалите в един чувал. Щяха да привлекат плъхове, а след тях — плъходавите на замъка. Не можех да си позволя такъв риск. В същото време скришом го наблюдавах, видях мускулите, играещи по раменете му, докато притискаше с предните си лапи парчето месо и го ръфаше. Забелязах също, че е успял да разтроши почти всички кокали на елена, за да оближе костния им мозък. Това вече не бе игра на вълче, а дело на силно младо животно. Разтрошените кости бяха по-дебели от тези на ръцете ми.
„Но защо да те нападам? Ти ми носиш месо. И джинджифилови сладки.“
Мисълта му беше многозначителна. Така бе в глутницата. Аз, по-големият, носех месо, за да храня Вълчо, по-младия. Аз бях ловецът и му носех част от плячката си. Мислено се пресегнах към него и установих, че границите на разликата помежду ни са размити. Ние образувахме глутница. Никога досега не се бях сблъсквал с тази концепция, която надхвърляше представата за другаря и партньора. Уплаших се, че за него тя има същия смисъл като обвързването — за мен. Не можех да го допусна.
— Аз съм човек. Ти си вълк — казах на глас. Знаех, че ще разбере думите по мислите ми, но исках да го принудя да възприема разликите ни с всичките си сетива.
„Външно. Вътрешно сме глутница.“ Той замълча и доволно облиза носа си. По предните му лапи имаше кръв.
„Не. Аз те храня и те закрилям. Но само за известно време. Когато можеш да ловуваш сам, ще те заведа на едно отдалечено място и ще те оставя там.“
„Аз никога не съм ловувал.“
„Ще те науча.“
„И това е типично за глутницата. Ти ще ме научиш и аз ще ловувам заедно с теб. Ще си делим плячката.“
„Ще те науча да ловуваш и после ще те пусна на свобода.“
„Аз и без това съм свободен. Ти не си ме затворил тук против волята ми.“ Той изплези език и се засмя на мисълта ми.
„Ти си много самонадеян, Вълчо. И невеж.“
„Ами научи ме. — Той продължи да ръфа месото. — Длъжен си.“
„Не съм, защото ние не сме глутница. Аз нямам глутница. Верен съм на своя крал.“
„Щом е твой водач, значи е и мой. Ние сме от една глутница.“ Колкото повече утоляваше глада си, толкова по-отстъпчив ставаше.
Промених тактиката и студено му казах: „Аз съм от глутница, в която няма да те приемат. Защото всички сме човеци. Ти не си човек. Ти си вълк. Ние с теб не сме от една глутница.“
Той се вцепени. Не се опита да ми отговори. Но чувстваше и чувствата му ме вледениха. Изоставеност и предателство. Самота.
Обърнах се и си тръгнах. Ала не успях да скрия от него колко ми е трудно да го оставя така, нито срама си, че го отхвърлям. Надявах се да усеща убеждението ми, че така е най-добре за него. Също както, помислих си, Бърич ми беше отнел Носльо, защото се бях обвързал с кутрето. Тази мисъл ме прободе в сърцето и затичах. За да избягам.