Когато се прибрах в замъка и се качих по стълбището, вече се смрачаваше. Отбих се в стаята си за някои неща, които бях оставил там, после отново слязох долу. На втората площадка предателските ми крака забавиха ход. Знаех, че съвсем скоро Моли ще мине оттук, за да отнесе съдовете от вечерята на господарката си. Лейди Търпение рядко се хранеше в залата с другите благородници и предпочиташе уединението на личните си покои и приятната компания на Лейси. Напоследък това бе започнало да прилича на саможивост. Ала тази грижа не беше причината за забавянето ми. Чувах стъпките на Моли по коридора, знаех, че трябва да продължа, ала бяха изминали дни, откакто не я бях зървал. Плахото флиртуване на Мигновена само ме бе накарало още по-остро да осъзная липсата на Моли. Какво толкова щеше да се случи, ако просто й кажех едно „добър вечер“ като на всяка друга прислужница? Знаех, че не бива, знаех, че ако Търпение научи, ще ми се сърди. И все пак…
Престорих се, че разглеждам гоблена на стената, гоблен, който висеше тук, откакто бях дошъл в Бъкип. Чух стъпките й да се приближават, после се забавиха. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, дланите ми бяха потни. Обърнах се.
— Добър вечер — успях да прошепна дрезгаво.
— Добра и на теб — с достойнство отвърна тя. Брадичката й беше вирната малко по-високо от нормалното. Носеше косата си на две дебели плитки, прихванати на главата като корона. Простата й синя рокля имаше якичка и маншети от изящна бяла дантела. Знаех чии пръсти са я изработили. Това ме зарадва.
Без да се поколебае, Моли продължи напред. Погледът й се плъзна по мен и аз не успях да се сдържа и се усмихнах. В този момент лицето и шията й се обляха в такава червенина, че почти усетих топлината й. Тя стисна устни. Когато започна да се спуска по стълбището, усетих аромата й — лимонов балсам и джинджифил, примесени с още по-сладкото ухание, което си бе просто на Моли.
„Женска. Хубава.“ Огромно одобрение.
Подскочих като ужилен и се обърнах. Вълчо не беше зад мен, разбира се. Пресегнах се, ала го нямаше в ума ми. Пресегнах се още по-надалеч и го открих да дреме в колибата. „Не прави така — предупредих го. — Не влизай неканен в ума ми.“
Смайване.
„Какво да не правя?“
„Не идвай при мен, освен когато аз не поискам.“
„Тогава откъде да знам кога искаш да идвам при теб?“
„Сам ще потърся ума ти, когато искам да сме заедно.“
Дълго мълчание. „И аз ще търся твоя, когато искам да съм при теб предложи ми той. — Да, така е в глутницата. Да повикаш за помощ, когато си в нужда, и винаги да си готов да се отзовеш на такъв зов. Ние сме глутница.“
„Не! Не исках да кажа това. Исках да кажа, че не бива да влизаш в ума ми, когато не искам да си там. Не искам винаги да споделям мислите си с теб.“
„Нищо не разбирам. Твоят ум, моят ум, това е умът на глутницата. Къде другаде да мисля, освен в него? Ако не искаш да ме чуваш, не ме слушай.“
Стоях като ударен от гръм и се опитвах да проумея мисълта му. Усетих, че погледът ми блуждае. Един млад прислужник току-що ме бе поздравил и аз не му бях отговорил.
— Добър вечер. — Ала той вече ме беше отминал. Момчето озадачено се обърна, за да види дали не го викам, но аз му махнах да си върви. Разтърсих глава, за да проясня ума си, и закрачих по коридора към стаята на лейди Търпение. По-късно щях да обсъдя въпроса с Вълчо и да му обясня. Скоро щеше да е на свобода, далеч от мен, далеч от ума ми. Престанах да мисля за него.
Почуках на вратата на лейди Търпение и ми отвориха. Открих, че Лейси е изпаднала в поредния си пристъп и е въвела ред в стаята. Дори имаше свободен стол, на който да седна. Двете се радваха да ме видят. Разказах им за пътуването си до Беърнс, като избягвах да споменавам за Мъжество. Знаех, че Търпение все някога ще научи за нея и ще започне да ме разпитва. Тогава щях да я уверя, че клюките много са преувеличили случая. Надявах се, че това ще я задоволи. А засега им бях донесъл подаръци. Рибки от слонова кост с дупчици, за да бъдат нанизани като мъниста или пришити към дрехи за Лейси и обеци от кехлибар и сребро за лейди Търпение. Гърненце боровинки, запечатано с восък.
— Боровинки? Не обичам боровинки — каза лейди Търпение, когато й го подадох.
— Нима? — престорих се на изненадан. — Не си ли ми казвала, че вкусът и ароматът на боровинките ти липсват от детството? Нима един твой чичо не ти е донесъл боровинки?
— Не. Не си спомням такъв разговор.