— Може пък да ми го е казала Лейси.
— Не съм и аз, господарю. Вкусът им е тръпчив, макар че ухаят приятно.
— Е, добре тогава. Объркал съм се. — Оставих гърненцето на масата. — Е, Снежанке? Да не си пак бременна? — Въпросът беше насочен към бялата териерка на Търпение, която най-сетне се бе осмелила да се приближи и да ме подуши. Усетих, че малкият й кучешки ум се чуди на миризмата на Вълчо.
— Не, просто е затлъстяла — отвърна Лейси и се наведе да я почеше зад ушите. — Милейди оставя сладкиши в чиниите и Снежанка винаги ги отмъква.
— Нали знаеш, че не бива да й го позволяваш. Много е вредно за зъбите и козината — укорих лейди Търпение и тя отговори, че знаела, но Снежанка била прекалено стара, за да я отучват. Продължихме да си приказваме и изтече цял час преди да се протегна и да им кажа, че трябва да си вървя и още веднъж да се опитам да докладвам на краля.
— Одеве ме отпратиха. Не стражници, а неговият прислужник Уолас. Не ме пусна да вляза. Когато попитах защо на вратата няма стражник, той каза, че стражниците били освободени от това задължение. Той сам се бил нагърбил с него, за да пази спокойствието на краля.
— Кралят не е добре, нали знаеш — рече Лейси. — Чух, че рядко го виждали да излиза от стаята си преди пладне. Когато се появи, кипи от енергия и има вълчи апетит, но привечер пак отпада, започва да тътри крака и да заваля думите. Вечеря в покоите си и готвачката казва, че подносът се връщал съвсем пълен. Всички сме много загрижени.
— Наистина — съгласих се и си тръгнах. Значи здравето на краля беше обект на приказки в замъка. Лошо. Трябваше да разпитам Сенч. И лично да се заема с това. Когато се бях опитал да се срещна с краля, се бях натъкнал на досадния Уолас. Той се държа извънредно безцеремонно, като че ли съм дошъл просто за да си убия времето, а не да докладвам за резултата от изпълнената задача. Човек можеше да остане с впечатлението, че кралят е инвалид и прислужникът се е нагърбил да го пази от натрапници. Уолас според мен не беше много наясно със задълженията си. Докато чуках, се питах колко време ще й трябва на Моли, за да открие боровинките. Щеше да разбере, че съм ги донесъл за нея — когато бяхме деца, тя страшно ги обичаше.
Уолас открехна вратата, видя ме и се намръщи. Отвори вратата малко по-широко, ала запълни отвора с тялото си, сякаш ако зърнех краля, можех по някакъв начин да му навредя. И без да ме поздрави, попита:
— Ти не идва ли вече?
— Да. Идвах. И ти ми каза, че крал Умен спи. Сега пак идвам, за да му докладвам. — Опитвах се да говоря учтиво.
— Аха. И важен ли е този твой доклад?
— Мисля, че само кралят може да прецени дали е важен и да ме отпрати, ако реши, че му губя времето. Съветвам те да му съобщиш, че съм тук. — Със закъснение се усмихнах в опит да смекча остротата на тона си.
— Кралят няма много сили. Гледам да не ги губи напразно. — Той не отстъпваше от вратата. Усетих, че го измервам с поглед и се чудя дали просто да не го блъсна и да вляза. Щях да вдигна шум, а не исках, защото кралят наистина можеше да е болен. Някой ме потупа по рамото, но когато се обърнах, нямаше никого. Обърнах се към вратата и се озовах пред шута, който стоеше между мен и Уолас.
— Ти да не си негов лекар, че да правиш такива преценки? — каза той на Уолас. — Е, сигурно си лекар, защото ме изцеряваш дори само с вида си. Колко ли здрав трябва да е нашият скъп крал, след като по цял ден крее в твое присъствие?
Носеше табла, покрита със салфетка. Приятно ухаеше на телешки бульон и хляб, току-що изваден от фурната. Беше украсил зимния си черно-бял костюм с весели емайлирани звънчета и на шапката му бе увит гирлянд от чемшир. Шутовският му скиптър беше пъхнат под мишницата му. Отново плъх. Стоеше на жезъла, сякаш изправен на задните си лапички. Бях забелязал шута да води дълги разговори с него пред голямата камина или на стъпалата пред кралския трон.
— Махай се, шуте! Днес вече два пъти беше тук. Кралят си легна. Няма нужда от теб — строго заяви Уолас. Ала неволно отстъпи назад. Виждах, че е от онези хора, които не могат да срещнат светлите очи на шута и се плашат от докосването на бялата му ръка.
— Двата пъти ще станат три, миличък Уоласчо, и твоето присъствие ще бъде заменено с моите подаръци. Припкай оттука и изприказвай на Славен всичките си бръщолевения. Щом стените имат уши, и ти трябва да имаш, Уоласчо. И сигурно са пълни с кралските дела. Можеш да полекуваш нашия скъп принц, докато го просветляваш. Защото ми се чини, че тъмнотата на погледа му издава черва дотолкоз задръстени, че го ослепяват.
— Как смееш да говориш така за принца? — запелтечи Уолас. Шутът вече влизаше в стаята и аз го следвах по петите. — Той ще научи за всичко това.