Вятърът се усили, отвратителен студен вихър, който предвещаваше сняг. Увих се в плаща си и обърнах главата на кобилата към дома, като разчитах сама да открие пътя. Скоро се спусна мрак и заваля. Ако напоследък толкова често не обхождах този район, със сигурност щях да се изгубя. Жестоко брулен от вятъра, упорито продължих напред. Студът ме стискаше в ноктите си и се разтреперих. Уплаших се треперенето да не е начало на пристъп, какъвто отдавна не бях получавал.
Зарадвах се, когато вихрите най-после разкъсаха облачната покривка и през сивотата се прокрадна лунна и звездна светлина. Ускорихме ход, въпреки снега, през който трябваше да гази Сажда. Излязохме от рядка брезова гора и се озовахме на склон, който преди няколко години бе опожарен от мълния. Знаех, че щом прехвърля хребета, ще видя светлините на Бъкип и след още един хълм ще изляза на добре отъпкан път за дома.
Изведнъж чух тропот на копита. Сажда отметна глава и изцвили. В същия момент видях по склона към мен да препуска кон. В ездача се бяха вкопчили двама души, единият — за юздите, другият — за крака на ездача. Проблесна светлина, отразена в метално острие, и мъжът, който се държеше за крака на ездача, с вик падна в снега. Ала докато другият дърпаше юздите и се мъчеше да спре коня, от дърветата се появиха още двама преследвачи.
Мигът, в който познах Кетрикен, е неотделим от момента, в който пришпорих Сажда. Сцената пред очите ми изглеждаше абсурдна, но това не ми попречи да реагирам. Не се питах какво прави тук нощем престолонаследницата, сама и нападната от разбойници. По-скоро усетих, че се възхищавам на стойката й върху седлото, докато риташе и размахваше меч срещу нападателите си. Извадих собственото си оръжие, но не си спомням да съм издал някакъв звук. Изобщо спомените ми за цялата битка са странни — битка на силуети, всичко в черно и бяло, пълна тишина, освен сумтенето и виковете на претопените, които падаха един след друг.
Кетрикен удари с меча си единия по лицето и кръвта го заслепи, ала той продължаваше да я дърпа и да се опитва да я смъкне.
Сажда ме приближи до онзи, който стискаше юздите на Мека стъпка. Видях, че е жена. Мечът ми се заби в нея, сякаш сечах дърва. Странна битка. Усещах себе си и Кетрикен, уплахата на нейния кон и придобития в много сражения ентусиазъм на Сажда, но от претопените — нищо. Абсолютно нищо. Не пулсираше гняв, не чувах писъците на болката от раните им. За моето Осезание те не съществуваха.
Видях като насън, че Кетрикен хваща един от нападателите за косата и дърпа главата му назад, за да му пререже гърлото. На лунната светлина бликналата кръв изглеждаше черна. Тя опръска плаща й и остави лъскава ивица по шията на коня преди нещастникът да се просне в снега. Замахнах с късия си меч към последния, но не го улучих. Ножът на Кетрикен проблесна във въздуха, проби кожения му елек и гръдния му кош и проникна в дроба му. Тя го издърпа и изрита прободения МЪЖ.
— След мен! — викна престолонаследницата и пришпори Мека стъпка нагоре по склона. Сажда я последва и двамата заедно се изкачихме на билото, зърнахме светлините на Бъкип и пришпорихме конете надолу.
На пътя ни имаше храсталаци и поток, скрит под снега, затова пришпорих Сажда, изпреварих Мека стъпка и я накарах да промени посоката, преди да нагази във водата и да падне. Кетрикен не каза нищо и ме остави да водя. Навлязохме в гората на другия бряг. Всеки момент очаквах да ни нападнат отново. Ала най-после излязохме на пътя, точно когато облаците отново се сгъстиха и над нас се спусна мрак. Забавих ход, за да дам възможност на конете да си починат. Известно време яздихме в мълчание и напрегнато се вслушвахме за преследвачи.
Скоро се поуспокоихме и чух, че Кетрикен дълбоко въздиша.
— Благодаря ти, Фиц — каза тя, но не успя да овладее треперенето на гласа си. Не отговорих. Почти очаквах да избухне в плач. Нямаше да я обвиня. Ала Кетрикен се овладя, пооправи дрехите си, избърса меча в крачола на панталона си и го прибра в ножницата. Наведе се напред, за да потупа Мека стъпка по врата и да й прошепне няколко похвални думи. Усетих, че животното се поотпуска, и се възхитих на умението на Кетрикен толкова бързо да спечели доверието му.
— Как така се озова тук? Търсеше ли ме? — попита тя.
Поклатих глава. Отново започваше да вали.
— Бях на лов и се отдалечих повече, отколкото възнамерявах. Натъкнах се на теб съвсем случайно. — Замълчах за миг, после попитах: — Изгуби ли се? Ще те търсят ли?
Кетрикен подсмръкна, пое си дъх и отвърна с треперлив глас: