След миг Джоунки дотича, викна Бърич и двамата сграбчиха размятаните ми крайници. Бърич ме притискаше с цялата си тежест, опитвайки да удържи спазмите. После всичко изчезна.
Изплувах от мрака като гмуркач, достигнал най-сетне топлата водна повърхност. Лежах на пухения дюшек, завивките бяха топли и меки. Чувствах се в безопасност. За момент ме обзе покой. Лежах неподвижно и ми беше почти добре.
— Фиц? — Бърич се приведе над мен.
Светът се завърна. Отново знаех, че съм смазана, жалка твар, марионетка с преплетени конци или кон със скъсано сухожилие. Никога нямаше да бъда такъв, както преди; за мен вече нямаше място в света, който някога обитавах. Бърич бе казал, че жалостта е твърде слаб заместител на обичта. Не исках никой да ме съжалява.
— Бърич.
Бърич се наведе по-близо.
— Не беше чак толкова зле — излъга той. — А сега си почивай. Утре…
— Утре потегляш за Бъкип — казах аз.
Той се навъси.
— Не бързай. Дай си няколко дни почивка, а после двамата…
— Не. — Мъчително се надигнах да седна и вложих в думите цялата, си останала сила. — Взех решение. Утре потегляш за Бъкип. Там те чакат животни и хора. Ти си им нужен. Там е твоят дом, твоят свят. Но не и моят. Вече не.
Той дълго мълча.
— Ами ти?
Поклатих глава.
— Това вече не те засяга. Не засяга никого, освен мен.
— И момичето ли?
Тръснах глава по-рязко.
— Тя вече похаби младостта си да гледа един сакат и за награда получи единствено дългове. Трябва ли да се върна при нея такъв? Трябва ли да я моля за обич, само за да стана непосилен товар като баща й? Не. Сама или омъжена, тя ще е по-добре без мен.
Настана тежко мълчание. В ъгъла Джоунки деловито бъркаше някаква билкова смес, която с нищо нямаше да ми помогне. Бърич висеше над мен, помрачнял като буреносен облак. Знаех как му се иска да ми се скара, как копнее да ми избие тия глупости от главата. Но не го направи. Бърич не посягаше на инвалиди.
— Тъй — каза накрая той. — Остава единствено кралят. Или вече забрави клетвата си пред него?
— Не съм — тихо отвърнах аз. — И ако вярвах, че все още съм човек, щях да се върна. Но не съм, Бърич. Сега нося само риск. Превърнах се в една от онези фигури върху дъската, които трябва да бъдат защитавани. Заложник, безпомощен да защити себе си или когото и да било. Не. Последното, което мога да направя като кралски служител, е да се отстраня, преди някой друг да го стори и тъй да застраши моя крал.
Бърич се извърна настрани. Виждах го само като неясен силует в сумрачната стая и не можех да разгадая лицето му в неясната светлина на огъня.
— Утре ще поговорим — каза той.
— Само за да си кажем сбогом — отсякох. — Решил съм твърдо, Бърич.
И вдигнах ръка да докосна обецата на ухото си.
В глухия глас на Бърич прозвуча ярост.
— Останеш ли, значи оставам и аз.
— Не става така — отвърнах аз. — Някога моят баща ти е казал да останеш и да отгледаш едно незаконно дете вместо него. Сега аз ти казвам да отидеш при своя крал, който все още има нужда от теб.
— Фицрицарин, аз не мога…
— Моля те. — Не знам какво чу в гласа ми, но изведнъж млъкна. — Толкова съм уморен. Адски уморен. Само едно знам: че не мога да изпълня всичко, което очакват от мен. Просто не мога. — Гласът ми трепереше като на старец. — Каквото и да е то. В каквото и да съм се клел. Вече не ми остана с какво да изпълня клетвата. Може и да не е редно, но така стоят нещата. Все чужди планове. Чужди цели. Никога моите. Опитах, но… — Стаята се люшна около мен, сякаш говореше някой друг, а аз бях потресен от думите му. Но не можех да отрека, че има право. — Сега трябва да бъда сам. Да почивам.
Двамата само ме гледаха мълчаливо. После бавно излязоха от стаята, сякаш се надяваха да размисля и да ги повикам да се върнат. Не ги повиках.
Но след като излязоха и останах сам, си позволих да въздъхна от облекчение. Чувствах се замаян от взетото решение. Нямаше да се върна в Бъкип. Сам не знаех какво ще правя. Бях помел разбития си живот от игралната маса. Сега имаше място да разположа наново оцелелите фигури и да замисля нова житейска стратегия. Постепенно осъзнах, че не изпитвам съмнения. В гърдите ми облекчението се бореше с чувството за вина, но нямаше и капка съмнение. Ставаше ми някак по-поносимо, като знаех, че тръгвам към нов живот, където никой няма да подозира какъв съм бил. Живот без покорство пред чужда воля, та била тя и кралска. Вече бе сторено. Легнах и за пръв път от седмици се отпуснах напълно. „Сбогом“ — помислих уморено. Хубаво би било да се сбогувам с всички, да застана за сетен път пред своя крал и да го видя как кимва леко в знак, че съм се справил добре. Може би щяха да разберат защо не желая да се завърна. Но вече нямаше да ги видя. Решението бе взето.