— Щях да кажа, че досега съм се справила доста добре. Но… — Тя се наведе още по-близо към мен. — Но наближава момент, когато дори аз няма да съм в състояние да те пазя. Трябва да започнеш сам да се грижиш за себе си. Да си спомниш уроците на Ход и често да ги преговаряш с нея. Да внимаваш какво ядеш и пиеш и да си много предпазлив, когато ходиш сам на уединени места. Не ми е приятно да ти внушавам тези страхове, Фицрицарин, но вече си почти мъж и трябва да започнеш да мислиш за такива неща.
Смехотворно. Почти фарс. Можех да го възприема така — тази страняща от хората жена напълно сериозно ми говореше за действителностите на света, в който оцелявах от шестгодишен. Вместо това в ъгълчетата на очите ми запариха сълзи. Винаги се бях озадачавал защо Търпение се е върнала в Бъкип, за да води отшелнически живот сред общество, което очевидно не харесваше. Вече знаех. Беше дошла заради мен. Да ме пази.
Бърич ме бе закрилял. Също и Сенч, а и Искрен — по свой начин. И разбира се, Умен ме беше обявил за свой. Ала всички те по един или друг начин бяха извлекли изгода от оцеляването ми. Дори Бърич щеше да приеме за унижение, ако някой бе успял да ме убие, докато бях под негова закрила. Единствено тази жена, която би трябвало да ме ненавижда, беше дошла да ме защитава заради самия мен. Много често бе глупава и натрапчива, а понякога извънредно досадна. Но когато погледите ни се срещнаха, разбрах, че тя е разрушила последната стена помежду ни. Много се съмнявах, че присъствието й с нещо е спомогнало, за да възпре лошото отношение към мен — ако не друго, интересът й към моята личност сигурно постоянно беше напомнял на Славен кой е мой баща. Ала не делата, трогваше ме намерението. Търпение се беше отказала от спокойния си живот, от овошките, градините и горите си, и бе дошла тук, в този усоен каменен замък на морските скали, в двор, пълен с хора, които не обичаше, за да се грижи за копелето на мъжа си.
— Благодаря ти — тихо отвърнах аз. И го казах от все сърце.
— Няма защо. Нали знаеш, винаги можеш да разчиташ на мен.
— Зная. Но всъщност тази сутрин дойдох тук, като си мислех, че някой трябва да ви предупреди с Лейси да внимавате. Времената са нестабилни и някой може да те сметне за… пречка.
Сега беше ред на Търпение да се засмее.
— Мен ли? Мен? Смешната, старомодна и глупава Търпение? Търпение, която не може да се съсредоточи за повече от пет минути? Търпение, почти обезумяла от смъртта на съпруга си? Момчето ми, зная какво приказват за мен. Никой не ме възприема като заплаха. Ами че аз съм просто още един шут в двора, нещо, с което да се забавляват. Напълно съм безопасна, уверявам те. Но даже да не бях, още от малка съм свикнала да се пазя. Лейси също.
— Лейси ли? — Скептичните нотки в гласа ми и усмивката ми ме издадоха. Обърнах се и намигнах на Лейси. Тя ме изгледа ядосано, като че ли усмивката ми я оскърбяваше — и изведнъж скочи от люлеещия се стол. Върхът на едната дълга кука за плетене опря във вратната ми вена, а на другата — между ребрата ми. За малко да се подмокря. Вдигнах поглед и видях жена, която неочаквано се оказваше, че не познавам, и не посмях да промълвя нито дума.
— Престани да дразниш детето — сгълча я Търпение. — Да, Фиц, Лейси. Най-способната ученичка, която някога е имала Ход, въпреки че започна обучението си в напреднала възраст. — Докато Търпение говореше, Лейси отдръпна оръжията си от мен, върна се на стола си и сръчно наниза куките в плетивото си. Кълна се, че не изпусна нито една бримка. После ме погледна. И ми намигна. Най-после се осмелих да си поема дъх.
Малко по-късно от покоите им излезе един много смирен убиец. Докато крачех по коридора, си спомних предупреждението на Сенч, че подценявам Лейси. Кисело се зачудих дали просто се е пошегувал, или е искал да ме научи на по-голямо уважение към привидно благодушни хора.
Мислите за Моли неканени изплуваха на повърхността. Решително отказах да им се дам, ала не успях да устоя и наведох глава към рамото си, за да вдишам слабото й ухание от ризата си. Скрих глупавата си усмивка и се отправих да търся Кетрикен. Имах задължения.