„Гладен съм.“
Мисълта ми се натрапи без предупреждение. Засрамих се. Предния ден не бях занесъл нищо на Вълчо. Във вихъра на вчерашните събития съвсем го бях забравил.
„Един ден постене не е нищо. Освен това в ъгъла на колибата намерих мише гнездо. Да не мислиш, че изобщо не мога да се грижа за себе си? Но ще ми е приятно да похапна нещо по-съществено.“
„Скоро — обещах му аз. — Първо трябва да направя едно нещо.“
В дневната на Кетрикен заварих само двама млади пажове, които се преструваха, че разтребват, и когато влязох, се кикотеха. И двамата не знаеха нищо. Проверих в шивалнята на госпожа Чевръстка — топла, приятна стая, където се събираха много от жените в замъка. Не открих Кетрикен, но попаднах на лейди Скромност. Сутринта господарката й казала, че трябвало да разговаря с принц Искрен, информира ме тя. Може би била при него.
Ала Искрен го нямаше нито в покоите му, нито в кабинета му. Там обаче беше Чарим — подреждаше пергаментовите листове и ги разпределяше по качество. Искрен, съобщи ми той, станал рано и веднага тръгнал за корабостроителницата. Да, Кетрикен идвала сутринта, но престолонаследникът вече го нямало, и щом Чарим й казал къде е мъжът й, тя също излязла. Къде? Той не бе сигурен.
Вече умирах от глад и си намерих повод да се отбия в кухнята, като си казах, че там винаги знаят всички клюки. Някой можеше да ме насочи къде е отишла нашата престолонаследница. Не бях обезпокоен. Засега.
Бъкипската кухня беше най-приятното място в студен и ветровит ден. Парата от къкрещите гозби се смесваше с уханието на топъл хляб и печено месо. Там се мотаеха премръзнали конярчета, бъбреха с помощник-готвачите, отмъкваха пресни соленки и крайчета сирене, опитваха яхниите и изчезваха като дим, ако на прага се появеше Бърич. Отрязах си парче студен пудинг от закуската и си взех малко мед и сланина, която готвачката приготвяше за пържене. Докато се хранех, слушах разговорите.
Странно, никой не приказваше директно за събитията от предния ден. Осъзнах, че е нужно известно време, докато замъкът смели случилото се. Но имаше нещо, някакво чувство, почти граничещо с облекчение. И преди го бях усещал — в човек, на когото бяха отрязали гангренясал крак, или в семейство, след дълго търсене открило тялото на удавеното си дете. Най-сетне да се изправиш пред най-страшното, да го погледнеш право в лицето и да кажеш: „Познавам те. Ти ме нарани почти до смърт, но още съм жив. И ще продължа да живея“. Такова чувство изпитваха обитателите на замъка. Всички най-после бяха признали сериозността на нанесените ни от алените кораби удари. Сега на хората им се струваше, че раните може би ще започнат да зарастват.
Не исках да ги разпитвам къде може да е кралицата. Ала извадих късмет. Едно от конярчетата разказваше за Мека стъпка. Част от кръвта, която предния ден бях видял по хълбока на кобилата, била нейна и момчетата описваха как животното се опитало да ухапе Бърич, когато искал да се погрижи за раната. Трябвало двама от тях да увиснат на главата на кобилата. Завързах разговор с тях.
— Може би някой не толкова темпераментен кон ще е по-подходящ за кралицата, а?
— А, не. Нашата кралица обича Мека стъпка заради гордостта и куража й. Самата тя ми го каза сутринта, когато беше в конюшнята. Дойде сама да я види и да попита кога може пак да я язди. Лично ме попита, да. И аз й рекох, че никой кон не обича да го яздят в ден като днешния, камо ли с рана на хълбока. И кралица Кетрикен кимна, и продължи да си приказва с мен, и ме попита как съм си изгубил зъба.
— И ти й каза, че един кон отметнал глава назад докато си го упражнявал! Защото не искаше Бърич да разбере, че сме се борили в сеновала и си паднал в яслата на сивото жребче!
— Млъкни! Ти, ме бутна, така че вината е колкото моя, толкова и твоя!
И двамата започнаха да се блъскат и ръгат един друг, докато готвачката с вик не ги изгони от кухнята. Но аз бях получил нужната ми информация. Запътих се към конюшнята.
Навън се оказа по-студено и неприятно, отколкото бях очаквал. Дори в конюшнята вятърът проникваше през всяка пролука и с писък нахлуваше през вратата всеки път, щом се отвореше. Дъхът на конете излизаше на пара във въздуха. Открих Хендс и го попитах къде е Бърич.
— Сече дърва — тихо отвърна той. — За погребална клада. И пие от зори.
Това едва не ме накара да забравя задачата си. Такова нещо никога не се беше случвало. Бърич пиеше, ала вечер, след като свършеше дневната си работа. Хендс прочете мислите ми.
— Лиска. Старата му кучка. Снощи умря. Обаче досега не бях чувал да правят клада за куче. Сега е зад манежа.
Обърнах се да изляза.