— Фиц! — настойчиво ме предупреди Хендс.
— Няма нищо, Хендс. Зная какво означаваше за него тя. Първата нощ, когато ме взе при себе си, той ме сложи да легна при нея и й каза да ме пази. Тя имаше едно кутре, Носльо…
Хендс поклати глава.
— Той каза, че не искал да вижда никого. Днес да не го занимаваме с нищо. Никога не ми е давал такава заповед.
— Добре — въздъхнах аз.
На лицето на Хендс се изписа неодобрително изражение.
— Тя беше много стара и Бърич трябваше да го очаква. Вече дори не можеше да ходи на лов с нея. Отдавна трябваше да я смени с друга.
Погледнах го. Въпреки обичта си към животните, въпреки грижливостта си, той нямаше откъде да знае. Някога с удивление бях открил собственото си Осезание като отделно сетиво. Пълната му липса у Хендс беше равносилна на слепота. Просто поклатих глава и насила насочих мислите си към първата си задача.
— Хендс, днес виждал ли си кралицата?
— Да, но беше преди доста време. — Той тревожно впери очи в мен. — Дойде и ме попита дали принц Искрен е извел Истина от конюшнята, за да отиде в града. Отговорих, че принцът е идвал да види коня си, но че днес го е оставил тук. Обясних й, че уличният паваж е ужасно заледен. Искрен не би рискувал жребеца си по такава настилка. Напоследък често слиза пеш до града, макар че почти всеки ден се отбива в конюшнята. Казвал ми е, че така си намира повод да излезе малко на въздух.
Сърцето ми се сви. Бях убеден, че Кетрикен е последвала Искрен в града. Пеш? Без придружител? В този отвратителен ден? Докато Хендс се укоряваше, че не е предугадил намерението на кралицата, аз изведох от яслата му Верен, муле, на което знаех, че мога да разчитам. Не посмях да се върна в стаята си за по-топли дрехи, затова взех на заем плаща на Хендс и затеглих неохотното животно навън.
„Сега ли идваш?“
„Не сега, скоро. Първо трябва да се погрижа за едно нещо.“
„Може ли и аз да дойда?“
„Не. Опасно е. Сега кротувай и не идвай в мислите ми.“
Спрях на портата, за да попитам стражниците. Да, сутринта били минали жени. Били няколко, защото занаятите им ги принуждавали, независимо от времето. Кралицата ли? Мъжете се спогледаха. Никой не ми отговори. Попитах дали са видели жена, увита с плащ и с качулка. Поръбена с бяла кожа? Един млад стражник кимна. С везба по ръба на плаща, бяла и лилава? Те неловко запристъпваха от крак на крак. Имало такава жена. Не я познавали, но след като съм споменавал тези цветове.
С ледено спокоен глас ги нарекох тъпаци и идиоти. Никой да не спре на портата непознати хора? Да забележат бялата кожа с лилава везба и никой да не предположи, че това е кралицата? И никой да не намери за редно да я придружи? Никой да не пожелае да я охранява? Особено след събитията от вчерашния ден? Чудесно място беше напоследък Бъкип, щом нашата кралица нямаше дори ратник по петите, когато по време на снежна буря слизаше пеш в града. Пришпорих Верен и ги оставих да си прехвърлят вината един на друг.
Времето бе ужасно. Вятърът непрекъснато менеше посоката си. Снегът не само се сипеше, но и вихрите подхващаха ледените кристали и при всяка възможност ги навираха под плаща ми. Под снега неравният път бе покрит с коварен лед. Мулето се примири с упоритостта ми и мрачно се затътри надолу. Опитах се да го накарам да побърза. Все си представях кралицата просната на земята, полузатрупана от снега. „Глупости — казах си твърдо. — Глупости!“
Настигнах я чак в покрайнините на града. Познах я отзад, въпреки че не видях лилавата везба. Тя крачеше в снега, без да му обръща внимание — очевидно планинската й кръв беше толкова неподвластна на студа, колкото на соления вятър и влагата.
— Кралице Кетрикен! Лейди! Моля ви, почакайте!
Кетрикен се обърна, видя ме, усмихна се и зачака. Щом стигнах до нея, скочих от гърба на Верен. Изпълни ме облекчение — досега не бях съзнавал колко съм разтревожен.
— Какво правите тук сама в тази буря? — попитах я и със закъснение прибавих: — Милейди.
Престолонаследницата се огледа, сякаш едва сега забелязваше сипещия се сняг и вятъра, после с разкаяна усмивка отново се обърна към мен. Като че ли студът изобщо не я смущаваше. Напротив, бузите й бяха порозовели от пътя и русата й коса и сините й очи изпъкваха на фона на пухкавата бяла кожа около лицето й. Тук в тази белота тя не беше бледа и безцветна, а златокоса и румена. Сините й очи искряха. Изглеждаше по-жизнена, отколкото в замъка. Предния ден я бях видял като въплъщение на Смъртта, яхнала кон, и на Скръбта, докато миеше лицата на убитите от самата нея. Ала днес, тук, в снега тя бе весело момиче, избягало от замъка, за да се поразходи.
— Търся мъжа си.
— Сама? Той знае ли, че идвате, при това пеш?