— Моля ви, милейди — промълвих аз и се изчервих.
Тя беше безпощадна.
— Снощи отидох при вратата му. Но стражникът каза, че го нямало. Че бил отишъл в кулата си. — Кетрикен погледна настрани. — Дори тази работа е за предпочитане пред усилията, които полага в леглото ми. — Горчивината не можеше да скрие мъката в думите й.
Зави ми се свят от нещата, които не желаех да зная. Студеното и самотно легло на Кетрикен. Искрен, нощем привличан към Умението. Не бях сигурен кое е по-лошо.
— Не бива да ми говорите тези неща, милейди — с треперещ глас отвърнах аз. — Не е редно да…
— Тогава ми позволи да отида и да поговоря с него. Той трябва да чуе тези неща. И ще му ги кажа! Ако не идва при мен от сърце, тогава трябва да го прави по задължение.
„Логично е. Тя е онази, която ще роди, когато дойде време глутницата да увеличи броя си.“
„Махни се оттук. Прибирай се у дома.“
„Дом! — Презрителен смях в ума ми. — Домът е глутницата, а не някакво студено пусто място. Изслушай женската. Тя говори добре. Всички би трябвало да идем при водача на глутницата. Страхът ти за нея е глупав. Тя ловува добре, има остри зъби и убива чисто. Вчера я наблюдавах. Достойна е за водача на глутницата.“
„Ние не сме глутница. Тихо.“
„Аз съм.“ С периферното си зрение зърнах движение. Бързо се обърнах, ала нямаше нищо. Отново погледнах Кетрикен и видях, че неподвижно е застанала пред мен. Ала усетих, че гневната искрица, която я бе възпламенила, сега се е превърнала в мъка. И тя пресуши твърдостта й.
— Моля ви, милейди, позволете ми да ви върна в Бъкип — въпреки виелицата тихо казах аз.
Тя не отговори, но вдигна качулката си така, че да скрие почти цялото й лице. После яхна мулето и ме остави да го поведа към замъка. Мълчанието направи пътя ни още по-дълъг и студен. Не се гордеех с промяната, която бях постигнал в нея. За да разсея мислите си, предпазливо се пресегнах наоколо. Не ми трябваше много време, за да открия Вълчо. Той крадешком ни следваше — плъзгаше се като сянка в снега. Не мога да се закълна, че наистина успях да го видя. От време на време зървах движение и вятърът довяваше миризмата му. Добре използваше инстинкта си.
„Смяташ ли, че съм готов да ловувам?“
„Не и докато не си готов да се подчиняваш“ — строго отвърнах аз.
„Тогава какво ще правя, когато ловувам сам, единако?“ Беше обиден и гладен.
Наближавахме външната стена на Бъкип. Зачудих се как се е измъкнал от крепостта, без да мине през портата.
„Да ти покажа ли?“ Мирно предложение.
„По-късно. Когато дойда с месото.“ Усетих съгласието му. Вече не вървеше наблизо. Затича се — когато отидех в колибата, щеше да ме чака. Стражниците на портата засрамено ме спряха. Представих се официално и сержантът прояви здравомислието да не настоява да представя жената с мен. В двора спрях Верен и й подадох ръка. Докато слизаше от седлото, усетих нечий поглед. Обърнах се и видях Моли. Носеше две ведра вода, току-що извадени от кладенеца. Стоеше и ме наблюдаваше като сърна преди да избяга. Очите й бяха дълбоки, лицето й — неподвижно. Когато се извърна, походката й бе скована. Без да поглежда през рамо, тя пресече двора и се запъти към входа на кухнята. Обзе ме ледено предчувствие. После Кетрикен пусна ръката ми и се уви в плаща си. И тя не ме погледна, само тихо каза:
— Благодаря ти, Фицрицарин. — И бавно закрачи към вратата.
Върнах Верен в конюшнята и се погрижих за него. Хендс ме видя и повдигна вежди. Кимнах и той продължи да си върши работата. Понякога си мисля, че тъкмо това най-много харесвах в него — способността му да не разпитва за нещо, което не е негова грижа.
Събрах смелост за онова, което направих после. Излязох навън и заобиколих зад манежа. Издигаше се тънка струйка дим и се носеше отвратителна миризма на опърлено месо и козина. Запътих се натам. Бърич стоеше до огъня и се взираше в пламъците. Вятърът и снегът се мъчеха да ги угасят, ала той бе твърдо решен да горят добре. Приближих се. Бърич не ме погледна и продължи да мълчи. Очите му бяха черни ями, пълни с тъпа болка, която щеше да се превърне в гняв, ако посмеех да го заговоря. Ала не бях дошъл при него. Извадих ножа от канията на колана си и отрязах дълъг колкото показалец кичур коса. Хвърлих го в огъня. Лиска. Невероятно куче. Връхлетя ме спомен и аз го изрекох на глас.
— Тя беше с мен, когато Славен за пръв път ме погледна. Лежеше до мен и му се озъби.
След миг Бърич кимна. И той беше бил там. Обърнах се и бавно се отдалечих.
Следващата ми спирка беше кухнята, откъдето откраднах няколко кокала, останали от вчерашния помен. Месото не бе прясно, но щеше да свърши работа. Вълчо имаше право. Скоро трябваше да тръгне на лов сам. Мъката на Бърич затвърди категоричността ми. Лиска беше живяла дълго за куче, ала прекалено малко за сърцето на Бърич. Да се обвържеш с животно означаваше болка. Достатъчно пъти ми бяха разбивали сърцето.