Когато се приближих до колибата, все още обмислях как да го направя най-добре. Усетил нещо, рязко вдигнах глава и той се стовари отгоре ми. Бърз като стрела, вълкът се блъсна отзад в коленете ми и ме повали по очи в снега. Вдигнах ръка, за да защитя лицето си, и той я захапа. Обгърнах го с другата си ръка и го притиснах към себе си. Двамата се затъркаляхме. Вълчо леко ме хапеше на десетки места и през цялото време повтаряше: „Смешно, смешно, смешно, победих те, победих те и пак те победих! Ето, мъртъв си, ето, строших ти предната лапа, ето, кръвта ти изтича! Победих те, победих те, победих те!“
„Стига! Стига! — И накрая: — Стига!“ — изревах аз. Той ме пусна и отскочи. Затича се по снега и смешно заподскача, описа кръг и пак се втурна към мен. Отново вдигнах ръце, за да се защитя, ала Вълчо само захапа торбата с кокалите и избяга с нея, като ме предизвикваше да го последвам. Не можех да го оставя да победи толкова лесно. Затова скочих след него, хванах го, докопах торбата и борбата се превърна в дърпане, при което той ме измами, като ненадейно я пусна, ухапа ме по рамото и после отново грабна торбата.
„Победих те!“ Блъснах го, взех кокалите и се затичах. Той се хвърли върху мен изотзад, събори ме в снега, захапа торбата и отново отпраши.
Не знам колко време сме играли така. Накрая се проснахме на снега да си починем и задъхани дълго лежахме заедно. Торбата беше разкъсана на няколко места, кокалите стърчаха навън и Вълчо захапа единия и го измъкна. Стъпи отгоре му с предните си лапи и започна да гризе хрущяла в единия му край. Пресегнах се към торбата и издърпах друг кокал с много месо и с костен мозък.
И изведнъж отново станах човек. Все едно се събудих от сън, нещо като пукване на сапунен мехур. Вълчо наостри уши и се обърна към мен, сякаш бях казал нещо. Ала не бях. Просто се бях откъснал от него. Внезапно ми стана студено, снегът бе проникнал в кончовите на ботушите ми и под яката ми. Зъбите му бяха оставили драскотини по ръцете ми. Плащът ми беше скъсан на две места. И се чувствах изтощен, като че ли бях взимал опиат.
„Какво има? — Искрена загриженост. — Защо си отиде?“
„Не мога да го правя. Не мога да съм с теб. Не е редно.“
Озадаченост. „Защо да не е редно? Щом можеш да го правиш, какво нередно има?“
„Аз съм човек, не вълк.“
„Понякога — съгласи се той. — Но не трябва постоянно да си човек.“
„Трябва. Не искам да се обвързвам с теб. Не може да сме толкова близки. Трябва да те пусна на свобода, да водиш живота, за който си създаден. И аз трябва да водя живота, за който съм създаден.“
Презрително ръмжене, оголване на зъби. „Виж, братко. Ние сме такива, каквито сме. Как можеш да твърдиш, че знаеш за какъв живот съм създаден, че и да ми го налагаш насила? Ти дори не можеш да се приемеш такъв, какъвто си. Говориш безсмислици. Все едно да забраниш на носа си да души или на ушите си да чуват. Ние сме такива, каквито сме. Братко.“
Не спуснах защитата си. Не му позволих да влезе. Но той се прокрадна през ума ми като вятър между капаци на прозорец. „Нощта и снегът. Месото в зъбите ни. Слушай, души, светът е жив, ние също! Можем да ловуваме до зори, ние сме живи и нощта и гората са наши! Очите ни са зорки, зъбите ни са остри и можем да повалим елен и да пируваме до сутринта. Хайде! Отново стани такъв, за какъвто си роден!“
След миг дойдох на себе си. Бях скочил на крака и целият треперех. Вдигнах ръце и ги погледнах. И изведнъж собственото ми тяло ми се стори чуждо и тясно, също толкова неестествено, колкото дрехите, които носех. Можех да отида. Можех да отида, да потърся други от нашия вид и никой нямаше да успее да ни догони. Той ми предлагаше черно-бял свят, облян в лунна светлина, свят на храна и почивка, на простота и цялостност. Погледите ни се срещнаха. Очите му бяха зелени и подканящи. „Хайде. Ела с мен. Какво общо имат такива като нас с хората и техните дребнавости? Кавгите им не им носят нито късче месо, в мислите им няма чиста радост и никога не изпитват прости удоволствия. Хайде, ела!“
Запремигвах. Снежинки полепваха по миглите ми и аз стоях в мрака, вледенен и разтреперан. Вълкът до мен се изправи и се отърси от снега. Приближи се, потърка глава в крака ми и с нос побутна студената ми длан. Коленичих и го прегърнах, почувствах топлината на козината му, здравината на мускулите и костите му. Миришеше хубаво на дива чистота.
„Ние сме такива, каквито сме, братко. Нахрани се добре.“ — казах му. Почесах го зад ушите и се изправих. Когато захапа торбата с кокали, за да ги завлече в изровената си под колибата бърлога, се обърнах. Светлините на Бъкип почти ме заслепиха, ала въпреки това закрачих към тях. Не можех да кажа защо, но го направих.
(обратно)