Когато една сутрин се върнах, заварих в кухненския двор двама ратници да се упражняват в бой, мъж и жена. Размахваха боздугани и добродушно се ругаеха, докато си разменяха удари в ясния студен въздух. Изобщо не познавах мъжа и за миг си помислих, че и двамата са нови. Жената обаче ме забеляза и извика, без да прекъсва боя:
— Здравей, Фицрицарин! Искам да си поговорим!
Зяпнах я и се опитах да си я спомня. Противникът й не успя да парира поредния й удар и тя се засмя високо и пискливо.
— Свирка? — Не вярвах на очите си.
Жената, чието име току-що бях изрекъл, се усмихна широко, показвайки прочутите си редки зъби, блокира атаката на партньора си и отскочи назад.
— Да, аз съм — задъхано каза тя. Видял, че е заета, съперникът й отпусна боздугана си. Свирка светкавично го атакува. Мъжът отби удара й толкова ловко, че движенията му изглеждаха почти мудни. Тя отново се засмя и вдигна ръка, за да поиска примирие.
— Да, аз съм — повтори Свирка и този път се обърна към мен. — Дойдох… по-точно избраха ме да дойда и да поискам услуга от теб.
Посочих дрехите, които носеше.
— Не разбирам. Напуснала си стражата на Искрен, така ли?
Тя сви рамене, ала забелязах, че въпросът я зарадва.
— Но не се преместих много далеч. Сега съм в стражата на кралицата. Емблемата на лисицата. Виждаш ли? — Свирка подръпна предницата на късия си бял жакет, за да опъне плата. Видях извезаната озъбена бяла лисица на лилав фон. Широките маншети на дебелите й вълнени лилави панталони бяха напъхани във високите до коленете ботуши. Партньорът й носеше същите дрехи. В светлината на приключението на Кетрикен тази униформа беше напълно естествена.
— Значи Искрен е решил, че кралицата се нуждае от лична стража, така ли? — радостно попитах аз.
Усмивката на Свирка се стопи.
— Не точно — каза тя, после се изпъна, сякаш ми рапортуваше. — Ние решихме, че кралицата се нуждае от лична стража. Аз и още неколцина от другите, които онзи ден участвахме в нейния лов. После се заговорихме за… всичко. За това как се държа кралицата. И на лова, и когато се прибрахме. И че е дошла в Бъкип съвсем сама. Казахме си, че някой трябва да поиска разрешение за създаването на нейна стража. Обаче никой от нас не знаеше как да го направим. Бяхме убедени, че трябва, но като че ли никой не обръщаше много внимание… само че миналата седмица на портата те чух да се горещиш, че била излязла пеш и сама и никой не я бил придружил. Така си беше! Бях в съседната стая и те чух!
Преглътнах възраженията си, кимнах и Свирка продължи:
— И затова го направихме. Онези от нас, които искахме да носим лилаво-бялата униформа, просто го заявихме. Разделихме се почти поравно. И без това беше време за попълнение. Повечето Искренови стражници бяха започнали да се отпускат от дългото висене в Бъкип. Затова се прегрупирахме. Повишихме някои, които отдавна трябваше да бъдат повишени, но нямаше свободни места, и приехме новобранци. Всичко стана чудесно. Новите ни помагат да се постегнем, докато ги обучаваме. Сега кралицата ще има собствена стража, когато я пожелае. Или когато й потрябва.
— Разбирам. А каква услуга искаш от мен?
— Да го обясниш на Искрен. И да съобщиш на кралицата, че има стража.
— Всичко това намирисва на предателство — казах аз. — Воини от личната стража на Искрен се отказват от неговите цветове, за да приемат тези на неговата кралица…
— Някои може да го приемат така. Някои може да го изразят така. — Тя срещна погледа ми и усмивката й се стопи. — Но ти знаеш, че не е. Налагаше се. Твоят… Рицарин щеше да го разбере, щеше да й назначи стража още преди да е пристигнала. Но принцът престолонаследник Искрен… е, това не е предателство към него. Ние му служихме вярно, защото го обичаме. Наистина го обичаме. Винаги сме му пазили гърба и сме се прегрупирали така, че да го пазим още по-добре. Той има добра кралица, така мислим. Не искаме да я изгуби. Не сме престанали да го уважаваме. Знаеш го.
Знаех го. И все пак. Извърнах се, поклатих глава и се замислих. „Защо аз?“ — гневно питаше част от мен. И тогава разбрах, че сам съм си го изпросил в момента, в който бях изпуснал нервите си и бях наругал стражниците, че не са защитили престолонаследницата. Бърич ме бе предупредил, че съм забравил къде ми е мястото.
— Ще поговоря с престолонаследника. И с принцесата, ако той се съгласи.
Свирка отново се усмихна.
— Знаехме, че ще ни помогнеш. Благодаря ти, Фиц.
И светкавично се завъртя, вдигна боздугана си и заплашително затанцува срещу партньора си, който неохотно отстъпи. С въздишка се обърнах и тръгнах към вратата на замъка. Бях си мислил, че по това време Моли носи вода. Бях се надявал да я зърна. Ала нея я нямаше и се чувствах разочарован. Знаех, че не бива да играя такива игри, но понякога не успявах да устоя на изкушението.