През последните няколко дни си бях наложил странен вид самоизмъчване. Не си позволявах да видя Моли, ала продължавах да играя ролята на нейна сянка. Затова влизах в кухнята само миг след нейното излизане, въобразявах си, че усещам уханието на парфюма й във въздуха. Или вечер слизах в Голямата зала и се опитвах да застана на място, от което да мога незабелязано да я наблюдавам. Каквито и развлечения да имаше — менестрели, поети, кукловоди — очите ми винаги бяха насочени натам, където бе Моли. Тя изглеждаше ужасно сериозна и скромна с тъмносините си фусти и блуза и никога не ми обръщаше внимание. Винаги разговаряше с другите жени от замъка или седеше до господарката си в редките вечери, когато лейди Търпение напускаше покоите си. Понякога си мислех, че кратката ми среща с нея е била сън. Ала нощем се връщах в стаята си, изваждах ризата от дъното на скрина си и като я притисках до лицето си, си въобразявах, че все още усещам уханието й. И това ми помагаше да търпя.
Изтекоха много дни, откакто бяхме изгорили претопените на погребалната клада. Освен новосъздадената стража на кралицата във и извън крепостта настъпваха други промени. Без да ги канят, бяха пристигнали още двама майстори корабостроители, които предложиха уменията си на Искрен. Престолонаследникът с радост ги прие. Ала още по-трогната бе кралица Кетрикен, защото те първо се представиха пред нея и заявиха, че искат да й служат. Заедно с тях пристигнаха и чираците им и увеличиха броя на работещите на пристанището. Сега там горяха лампи и преди изгрев, и след залез-слънце и работата напредваше с главоломна скорост. Искрен още повече отсъстваше и когато се отбивах при Кетрикен, я заварвах все по-мрачна. Напразно я изкушавах с книги и разходки. Тя прекарваше повечето си време в стаята си и с всеки ден ставаше все по-бледа и унила. Мрачното й настроение заразяваше придворните й дами и посещенията ми при нея бяха толкова весели, колкото бдение над мъртвец.
Не очаквах да заваря Искрен в кабинета му и се оказах прав. Както винаги, той бе в корабостроителницата. Помолих Чарим да ме повикат, когато престолонаследникът има време да ме приеме. После, решен да не оставам без работа и да послушам съвета на Сенч, се върнах в стаята си. Взех със себе си зарове и рабоши и се отправих към покоите на кралицата.
Имах намерение да я науча на някои от игрите на късмета, които много обичаха лордовете и дамите, с надеждата да разширя кръга й от забавления. Надявах се също тези игри да я направят по-независима от моята компания. Мрачното й настроение започваше да ме обременява, затова често искрено ми се искаше да съм далеч от нея.
— Първо я научи да мами. Само че просто й кажи, че така се играе играта. Че правилата позволяват измама. С няколко елементарни фокуса тя ще успее да изпразни един-два пъти джобовете на Славен преди той да посмее да я заподозре. Пък и какво може да направи той? Да обвини господарката на Бъкип, че мами на зарове ли?
Шутът, разбира се. Крачеше до мен, опрял скиптъра с плъха на рамото си. Не ми пролича, че съм се сепнал, но той разбра, че за пореден път ме е изненадал. Очите му весело заблестяха.
— Боя се, че ако я вкарам в такава заблуда, нашата престолонаследница може да го схване погрешно. Защо по-добре не дойдеш с мен, за да я поразвеселиш? Ще оставя заровете и можеш да я позабавляваш с жонглиране — предложих аз.
— С жонглиране ли? Че аз по цял ден само това правя, Фиц, а ти не виждаш в него нищо друго, освен шутовщина. Гледаш работата ми и я мислиш за игра, докато аз те виждам съвсем сериозно да работиш върху игри, които не си измислил сам. Послушай съвета на шута. Научи милейди не на зарове, а на гатанки, и двамата ще станете по-мъдри.
— На гатанки ли? Това е бинградска игра, нали?
— Напоследък масово се играе в Бъкип. Отговори ми на тази гатанка, ако можеш. Как човек може да повика нещо, когато не знае как да го повика?
— Никога не съм владеел тази игра, шуте.
— Нито пък никой от твоя род, доколкото съм чувал. Тогава ми отговори на следното: кое нещо има криле в свитък на Умен, огнен език — в книга на Искрен, сребърни очи — в релградските пергаменти и златолюспеста кожа — в твоята стая?
— Това гатанка ли е?
Той ме погледна съчувствено.
— Не. Гатанка е онова, което те попитах преди малко. Това е Праотец. И първата гатанка беше как да го повикаш?
Забавих крачка. Погледнах го по-внимателно, ала той отказа да срещне очите ми.
— Това гатанка ли е? Или е сериозен въпрос?