— Да.
Бях напълно объркан. Втренчих се в лицето му. В отговор шутът вдигна скиптъра към носа си.
— Виждаш ли, Плъхчо, виждаш ли, Мишльо, той не знае повече от чичо си и дядо си. Никой от тях не знае как да повика Праотец.
— Чрез Умението — импулсивно отговорих аз.
Шутът ме изгледа странно.
— Убеден ли си?
— Така ми се струва.
— Защо?
— Не зная. Но като се замисля, не е много вероятно. Крал Мъдрост се е отправил на дълго пътуване, за да открие Праотците. Ако беше можел просто да се пресегне към тях с Умението, защо не го е направил?
— Наистина. Но понякога в импулсивността има истина. Отговори ми на тази гатанка, момко. Един крал е жив. Също и принцът. И двамата са умели. Но къде са онези, които са обучени заедно с краля или преди него? Как се е стигнало до тази… тази оскъдица на умели точно в момент, в който толкова много ни трябват?
— В мирно време не са били обучавани много умели. До миналата години Гален не смяташе за нужно да обучи нито един. И котерията, която създаде… — Рязко замълчах и макар че коридорът пустееше, изведнъж вече не ми се искаше да разговарям за това. Винаги бях пазил в тайна всичко, което ми разкриваше за Умението Искрен.
Шутът неочаквано затанцува в кръг около мен.
— Ако обувката ти убива, не я носи, който и да ти я е направил — каза той.
Неохотно кимнах.
— Точно така.
— И онзи, който я е направил, вече го няма. Жалко. Много жалко. По-жалко от горещо месо на масата и червено вино в чашата ти. Ала онзи, когото го няма, на свой ред е бил принуден от друг.
— От Молба. Но и нея я няма.
— О, да. Но Умен е тук. И Искрен. Струва ми се, че щом все още дишат двама, които тя е създала, трябва да има и други. Къде са?
Свих рамене.
— Няма ги. Стари са. Мъртви. Не зная. — Обуздах нетърпението си и се опитах да помисля над въпроса му. — Сестрата на крал Умен, Весела. Майката на Август. Тя трябва да е била обучена, обаче отдавна е мъртва. Бащата на Умен, крал Щедър, е последният, който е имал котерия. Но не е останал жив почти никой от онова поколение. — Прехапах си езика. Веднъж Искрен ми бе казал, че Молба обучавала в Умението всеки, у когото откривала дарба. Със сигурност повечето трябваше да са живи — та те бяха най-много с десетина години по-възрастни от Искрен…
— Твърде много от тях са мъртви, ако питаш мен. А аз зная — отговори на неизречения ми въпрос шутът. Погледнах го в очите. Той ми се изплези и с танцова стъпка се поотдръпна, впери очи в скиптъра си и нежно погали плъха под брадичката. — Виждаш ли, Плъхчо, точно както ти казвах. Никой от тях не знае. Никой от тях не е достатъчно умен, за да попита.
— Никога ли не можеш да се изразяваш ясно, шуте? — ядосано извиках аз.
Той се закова на място като ударен и застана неподвижно като статуя. После попита сериозно:
— Каква полза? Ще ме слушаш ли, ако идвам при теб и не ти говоря с гатанки? Това ще те накара ли да се замисляш над всяка дума и по-късно да продължаваш да се чудиш в стаята си? Добре тогава. Ще опитам; Знаеш ли стихотворението „Шестима мъдреци във Джаампе влязоха“?
Кимнах, смутен както винаги.
— Кажи ми го.
— „Шестима мъдреци във Джаампе влязоха, на хълм се изкачиха и оттам не слязоха, на камък се превърнаха и…“ — Изведнъж старите детски стихчета ми убягнаха. — Не си го спомням цялото. Пък и е глупаво, от ония рими, дето ти се набиват в главата, но нямат никакъв смисъл.
— И тъкмо затова е записано в научните свитъци, разбира се — заключи шутът.
— Не знам! — отвърнах аз. Внезапно усетих, че повече не мога да търпя двусмислиците му. — Пак го правиш, шуте. Говориш само с гатанки, винаги! Твърдиш, че говориш ясно, но истината ти ми убягва.
— Гатанките, скъпи ми Фицчо, целят да накарат хората да мислят. Да търсят нова истина в стари поговорки. Но така да е… Умът ти ми убягва. Как да го достигна? Може би ако дойда при теб посред нощ и запея под прозореца ти:
Незаконородни принце Фиц, я ела, и не губи си времето във глупави дела. Все мъчиш се от всичко да се въздържиш, от ползата не бива ти да се боиш.Беше приклекнал на едно коляно и дърпаше несъществуващите струни на скиптъра си. Пееше енергично и дори приятно. Мелодията бе на популярна любовна балада. Погледна ме, въздъхна театрално, облиза устни и скръбно продължи:
Защо Пророците взор в бъдното все не отправят, защо във ежедневното се те заравят? Брегът ви е нападнат, народът страшно страда. И няма лек да донесе отряда. Чуй, принце мой, не се бавете от страшния си враг се отървете.Една минаваща по коридора слугиня спря и се заслуша. До вратата на една от стаите застана паж и широко се усмихна. По лицето ми бавно плъзна червенина, защото шутът ме гледаше едновременно с нежно и страстно изражение. Опитах се небрежно да се отдалеча от него, но той ме последва на колене, като се вкопчи в ръкава ми. Бях принуден да спра, иначе щях да изпадна в комичната ситуация да се мъча да се отскубна от ръцете му. Пажът се закиска. Някъде наблизо чух смях. Не пожелах да вдигна очи и да видя кой толкова се радва на неудобството ми. Шутът ми прати въздушна целувка и зашепна:
Дали съдбата ти не ще те прелъсти? Не, щом с Умението действаш ти. Съюзници си потърсете, храбри воини, и после можете да сте спокойни. Ума използвайте да победите, херцогствата си вие да спасите. За туй ви моли шут един, подвил коляно: на мрака път не сторвайте тъй рано. Не позволявайте народът да погине, животът в тялото на людете ви да изстине.