Той се промъкна през заснежените храсталаци и предпазливо се приближи до къщата. Ушите му бяха наострени, носът му не преставаше да души. „Стари миризми. Човеци. Кози. Студени.“ Вълчо замръзна за миг, после внимателно продължи напред. С насочени напред уши, изпъната опашка, напълно съсредоточен. „МИШКА!“ Той скочи и я захапа. Разтърси глава и подхвърли животинчето във въздуха. После отново я захапа. „Мишка!“ — весело съобщи Вълчо. Пак подхвърли плячката си и се изправи на задните си крака след нея. Излъчих гордост и одобрение. Когато свърши да си играе с жертвата си, мишката приличаше на мокро парче козина. Накрая той я лапна на една хапка и заподскача към мен.
„Мишки! Тук гъмжи от мишки. Пълно е с тяхната миризма и следи.“
„И аз така си мислех. Пастирите се оплакваха от тях.“
„Беше изненадващо тлъста за това време на годината“ — заяви Вълчо. Известно време въодушевено ловува, ала само докато утоли глада си. Сега бе мой ред да се приближа до къщата. Снегът беше затрупал паянтовата дървена врата, но аз я отворих с рамо. Пред мен се разкри мрачна гледка. Замръзнал пръстен под, тук-там сняг, проникнал през сламения покрив. Грубо огнище с комин и кука за котел. Единствените мебели бяха столче и дървена пейка. До огнището имаше съчки и аз запалих огън върху осаждените камъни. Слаб, само колкото да се стопля и да стопля хляба и месото, които носех. Вълчо дойде да ги опита — по-скоро за да сподели обяда ми, отколкото от глад. После лениво разгледа вътрешността на колибата. „Много мишки!“
„Зная. — Поколебах се, после се насилих да прибавя: — Тук няма да умреш от глад.“
Той рязко вдигна нос от ъгъла, който душеше — направи няколко крачки към мен, спря и застана неподвижно. Очите му срещнаха моите. В мрака им се криеха диви дълбини. „Изоставяш ме тук.“
„Да. Има достатъчно храна. След известно време ще се върна, за да се уверя, че си добре. Мисля, че ще се оправиш. Ще се научиш да ловуваш. Отначало мишки, после по-едър дивеч…“
„Ти ме предаваш. Предаваш глутницата.“
„Не. Ние не сме глутница. Пускам те на свобода, Вълчо. Прекалено се сближаваме. Това не е хубаво и за двама ни. Още отдавна те предупредих, че няма да се обвържа. Моят живот не може да има нищо общо с твоя. За теб е по-добре да си тръгнеш, да станеш такъв, за какъвто си създаден.“
„Създаден съм да живея в глутница. — Той не откъсваше поглед от мен. — Нима ще ми кажеш, че наблизо има вълци, които са готови да приемат натрапник на своя територия и да го допуснат в глутницата си?“
Бях принуден да се извърна. „Не. Тук няма вълци. Трябва да пътуваш много дни, за да стигнеш до достатъчно диво място, където може да има вълци.“
„Тогава какво ме очаква тук?“
„Храна. Свобода. Собствен живот, независим от моя.“
„Самота. — Той оголи зъби и изведнъж обърна глава настрани. Заобиколи ме отдалеч и се запъти към вратата. — Човеци — презрително изсумтя Вълчо. — Вие наистина не сте глутница, а човеци. — Спря на прага и ме погледна. — Човеците си мислят, че могат да управляват живота на другите, без да се обвързват с тях. Да не мислиш, че само от теб зависи дали да се обвържеш? Сърцето ми си е мое. Давам го на когото поискам. Няма да го дам на някой, който го отхвърля. Нито ще се подчинявам на някой, който отрича глутницата и обвързването. Да не мислиш, че ще остана тук да подсмърчам в тая човешка бърлога и да гоня мишки, дошли за останките от хората, за да стана като мишките, същества, които живеят от човешките боклуци? Не. Щом не сме глутница, не сме близки. Не ти дължа нищо и най-малко подчинение. Няма да остана тук. Ще си тръгна, когато поискам.“
Лукавство в мислите му. Криеше нещо, ала аз се досещах. „Прави каквото желаеш, Вълчо, освен едно. Няма да ме последваш в Бъкип. Забранявам ти.“
„Ти ли ми забраняваш? Ти ли ми забраняваш? Забрани на вятъра да духа покрай твоята каменна бърлога или на тревата да расте около нея. Нямаш никакво право.“
Той изсумтя и се извърна. Насилих се и за последен път го повиках:
— Вълчо! — С човешки глас. Сепнат, той отново ме погледна. Ушите му щръкнаха. Почти ми се озъби. Ала преди да скочи, аз го отблъснах. Винаги бях знаел как да го правя, също както човек инстинктивно се пази от огъня. Съвсем рядко бях използвал тази си способност, защото веднъж Бърич я беше насочил срещу мен и не винаги можех да разчитам на нея. Това не бе натиск, какъвто му бях приложил някога в клетката. Вложих сила в него и когато Вълчо отскочи, мисленото действие придоби почти физическо измерение. Той застана разкрачен на снега, готов за бой. Очите му показваха, че е смаян.
— Бягай! — извиках му аз — човешка дума, с човешки глас, и в същото време отново го отблъснах с цялото Осезание, което притежавах. Той избяга, не грациозно, а със скокове и дращене. Насилих се да остана в себе си и отказах да го последвам с ума си, за да се уверя, че няма да спре. Не. Бях свършил с това. Отблъскването бе нарушаване на връзката, не само оттегляне от него, но и прекъсване на всичко, което ни свързваше. Отсичане. И все пак докато стоях и се взирах в храсталаците, в които се бе скрил, изпитвах празнота, много напомняща на студ, парещо сърбене от нещо изгубено, нещо липсващо. Бях чувал хора да говорят така за отрязан крайник. Физическо търсене на нещо завинаги изчезнало.