Тръгнах към замъка. Колкото повече вървях, толкова повече ме болеше. Не физически, но няма с какво друго да го сравня. Като оголена плът. По-лошо, отколкото когато Бърич ми бе взел Носльо, защото сам си го причинявах. Отиващият си ден ми се струваше по-мразовит от мрака призори. Опитвах се да се убедя, че не се срамувам. Бях постъпил правилно. Както бях постъпил с Мъжество. Прогоних тази мисъл. Не. Вълчо щеше да се оправи. Щеше да му е по-добре, отколкото с мен. Какъв живот щеше да води това диво същество, вечно заплашено от опасността да го открият бъкипските кучета или ловци? Можеше да е сам, можеше да е самотен, но щеше да е жив. Нашата връзка беше прекъсната. Изпитвах настойчиво изкушение да се пресегна, да видя дали все още мога да го усетя, да опипам и да проверя дали умът му продължава да докосва моя. Упорито се съпротивлявах и затварях мислите си за неговите. Край. Той нямаше да ме последва. Не и след като го бях отблъснал така. Продължавах към замъка, без да поглеждам назад.
Ако не бях потънал толкова дълбоко в размисъл, ако не се бях затворил в себе си толкова съсредоточено, може би щях да предусетя нещо. Ала се съмнявам. Осезанието никога не ми е помагало срещу Претопени. Не зная дали ме бяха издебнали, или просто бях минал покрай скривалището им. Изневиделица нещо тежко ме блъсна в гърба и аз се проснах по очи. В първия момент си помислих, че Вълчо се е върнал, за да оспори решението ми. Претърколих се и почти бях успял да се изправя, когато някой ме сграбчи за рамото. Умът ми светкавично регистрира обстановката и я определи с абсолютна точност, сякаш това бе някое от упражненията на Сенч. Един едър с нож, другите с тояги. Дрипави и мръсни дрехи. Почервенели, лющещи се от студа лица, мръсни бради, чорлава коса. Натъртени и разранени. Дали се биеха помежду си, или преди мен бяха нападнали някой друг?
Отскубнах се и отскочих. На колана си носех нож. Не беше дълъг, но нямах друго оръжие. Бях си мислил, че този ден няма да ми трябва — бях си мислил, че близо до Бъкип не са останали претопени. Те ме обкръжиха. Позволиха ми да извадя ножа си. Той като че ли не ги разтревожи.
— Какво искате? Плаща ми ли? — Разкопчах го и го оставих да падне. Погледнаха го, но никой не се хвърли да го грабне, както се бях надявал. Мъчех се да държа под око и тримата, да не съм с гръб към никого. Не бе лесно. — Ръкавиците? — Свалих ги от ръцете си и ги подхвърлих на онзи, който ми се стори най-млад. Той ги остави да паднат в краката му. Тримата сумтяха и се олюляваха. Никой не искаше да ме нападне пръв. Знаеха, че имам нож и ще пробода първия. Направих една-две крачки към един от отворите в кръга. Претопените препречиха пътя ми за бягство.
— Какво искате? — изревах им аз и за миг срещнах погледа на единия. В очите му видях по-малко, отколкото в тези на Вълчо. Не дива чистота, само физически нужди. Той премигна.
— Месо. — Мъжът изсумтя, сякаш бях изтръгнал думата от устата му с пръсти.
— Нямам месо, нямам никаква храна. Няма да получите нищо от мен, само болка!
— Ти — с нещо подобно на смях рече друг. Мрачен, безсърдечен. — Месо!
Твърде дълго бях останал на едно място, твърде дълго ги бях гледал, защото третият ненадейно ми се нахвърли изотзад, стисна ръцете ми и зъбите му се забиха в плътта ми там, където шията ми срещаше рамото. Месо. Аз.
Обзе ме абсолютен ужас. Напрегнах всичките си сили. Също като първия път, когато се бях сражавал с претопени — с безмозъчна жестокост, съперничеща на тяхната. Природните стихии бяха единственият ми съюзник, защото враговете ми бяха измъчени от студа и лишенията. Ръцете им бяха замръзнали и макар че всички бяхме тласкани от инстинкт за самосъхранение, моят поне бе силен, докато техните бяха изчерпани от бруталността на сегашното им съществувание. Успях да се освободя от нападателя си. Само това си спомням. Останалото ми е малко мъгливо. Не мога да подредя събитията. Изтеглих ножа си от ребрата на младия. Помня палец, който се мъчеше да извади окото ми, и изхрущяването, с което го изкълчих или счупих. Третият ме удряше с тояга по рамото, докато успях да обърна другаря му към него като щит. Не си спомням да съм изпитвал болка от тези удари и раната на шията ми — само топлина от бликащата кръв. Не можех да ги победя. Бяха прекалено много. Младият лежеше на снега и храчеше червена пяна, но вторият ме душеше, докато третият замахваше с меча си. Ритах и удрях с ръце в напразен опит да се защитя. Светът постепенно потъваше в мрак и небето започваше да се върти.