Амос кимна и каза:
— Щом е газел толкова дълбоко, вероятно е плавал цяла седмица, за да избегне рифовете около островите.
— Значи не си видяла накъде са заминали? Тогава защо да ти даваме златото? — каза Николас.
— Защото преди два дни дойде един търговски кораб от Кеш. Шквалът го отнесъл на една седмица западно и е завил на североизток, за да стигне във Фрийпорт. Един от моряците ми каза, че бил наблюдател на мачтата два дни преди да стигнат до Фрийпорт и видял най-големия кораб, който бил виждал. Плавал към залеза.
— Към залеза — повтори Амос.
— Но Кеш е на изток — вметна Николас.
— А островите са точно на запад оттук — добави Бриза.
— Но натам няма нищо — каза Николас. — Нататък е Безкрайното море.
— Баща ти веднъж ми показа едни карти… — почна Амос.
— От Макрос Черния! — възкликна Николас. — На тези карти са показани други континенти!
Амос кимна, помълча, след което каза:
— Отвори вратата.
Николас го послуша. На прага стоеше първият помощник и Амос му нареди:
— Родес, екипажът да се приготви. Тръгваме.
— Слушам, капитане.
Момичето се надигна от койката.
— Искам си златото!
— Ще си го получиш — отвърна Амос. — Когато се върнем.
— Когато се върнем ли? — изсъска тя като разярена котка. — Кой е казал, че искам да пътувам с вас до другия край на света?
Амос й отвърна с най-мрачната си усмивка.
— Аз, момиченце. И само да разбера, че си ни пратила да гоним вятъра, ще ти се наложи да плуваш доста повече от тоя залив.
Момичето извади камата си, но Николас се беше подготвил и бързо изби оръжието от ръката й.
— Дръж се прилично — каза й той и за повече убедителност извади сабята си. — Никой тук няма да те докосне, освен ако не ни създадеш неприятности. Но тези хора са много важни за нас и ако ни лъжеш, много ще си изпатиш. Затова по-добре ни го кажи още сега.
Момичето заприлича на притиснато в ъгъла мишле. Като се увери, че няма път за бягство, отвърна:
— Не ви лъжа. Онзи моряк ми описа твърде подробно кораба, за да е съвпадение. Същият е. Било е южно от Стръмните рифове, западно от Трипръстия остров. Знаеш ли го?
Амос кимна.
— Ако сведенията ти се окажат верни, ще си получиш златото, че и още отгоре. Ще поръчам да ти донесат одеяла в склада за въжета. Стой настрана от хората ми. Ако ни създадеш неприятности, ще те заключа в склада с веригите, където е много по-неудобно. Ясно ли ти е?
Момичето кимна навъсено, после вдигна непокорно брадичка и попита:
— Сега мога ли да си изляза?
Амос стана.
— Да. А, Николас…
— Да?
— Не се откъсвай от нея, докато не се отдалечим достатъчно, за да не може да се върне с плуване. Ако се опита да скочи, удари я по главата.
Николас отвърна с мрачна усмивка:
— С най-голямо удоволствие.
Момичето го изгледа навъсено.
Глава 11
Гонитба
Маргарет потръпна.
— Какво има? — попита я Абигейл.
— Онова… странно усещане отново. — Маргарет затвори очи.
През последния месец един-два пъти на ден я спохождаше странно чувство. Понякога приличаше на мразовита тръпка, друг път — някакво гъделичкане по цялото тяло. Не беше болезнено, нито страшно, но някак чуждо.
— Сега е по-близо — каза Маргарет.
— Кое е по-близо?
— Онова, което ме кара да го изпитвам.
Маргарет стана и отиде до прозореца. Бяха им дали каюта на кърмата, над рулевото помещение. Имаше диванче откъм краката на двете легла, главите им бяха под прозореца, когато си легнеха, и между двете имаше масичка. Храната им се поднасяше от някакви мълчаливи мъже, отказващи и най-безобидния разговор. Два пъти дневно ги извеждаха на палубата, стига да позволеше времето, и можеха да се порадват на слънцето и да се поразтъпчат.
Времето се променяше. Ставаше все по-топло. На Маргарет това й се струваше необяснимо, след като вече наближаваше зима, но топлите дни, изглежда, не озадачаваха екипажа. А и дните ставаха все по-дълги. Маргарет беше разсъждавала гласно за тези странности, но Абигейл бе останала безразлична.
Маргарет са качи на леглото си и отвори прозорчето. Можеше да си изкара главата навън и да погледне надолу към пенещата се вода. Възможността да поддържат въздуха в каютата свеж беше добре дошла след дните, прекарани в трюмовете. Тя често се чудеше как ли се мъчат другите пленници без чист въздух и достатъчно светлина.
Вратата се отвори и на прага се появи Арджуна Сваджан. Поклони се по странния си обичай, с прибрани пред гърдите длани и пръсти, обърнати към лицето му.
— Надявам се, че сте добре — изрече той думите, които двете момичета вече смятаха, че са нещо като официален поздрав.