Този човек посещаваше Маргарет и Абигейл ежедневно и започваше с привидно безобидна беседа. Нито в поведението, нито във външността му имаше нещо застрашително. Беше среден на ръст, с късо подстригана брада, и облеклото му беше от скъп плат, но съвсем скромно и без излишна украса. Ако пътуваше из Кралството, щеше да мине за заможен търговец.
Отначало беседите с него им изглеждаха добре дошло разнообразие от гнетящата ежедневна скука. Колкото и по-удобна да беше каютата им от предишното им обиталище, все пак си беше затворническа килия. После момичетата бяха станали неразговорчиви и или му даваха безсмислени отговори, или нарочно си противоречаха. Но той проявяваше еднакво безразличие и към двете им тактики, като просто поглъщаше всичко, което му казваха.
От време на време го придружаваше още един човек. Първия ден се представи с името Саджи и говореше малко. От време на време си записваше нещо на дъсчица или пергамент, но повечето време ги наблюдаваше.
— Днес искам да ми разкажете повече за своя чичо принц Арута — каза Арджуна.
— Защо? За да се подготвите по-добре да водите война с него ли?
Мъжът нито се подразни от това обвинение, нито го досмеша.
— Да се води война през толкова голямо море е доста трудно — отбеляза той равнодушно. — Познавате ли добре принца?
— Не много — отвърна тя.
Не беше от хората, които издават чувствата си, но нещо в начина, по който кимна при отговора й, събуди у Маргарет смътното чувство, че е доволен от него.
— Но сте го срещали, нали?
— Да, като малко дете — отвърна Маргарет.
— А вие? — обърна се той към Абигейл. — Вие срещали ли сте принц Арута?
Абигейл поклати глава.
— Баща ми никога не е ходил в двора.
Арджуна прошепна нещо на Саджи и той си записа на дъсчицата.
Разпитът продължи. Въпросите изглеждаха на пръв поглед несвързани с тези, които им бяха задавали на предишните разпити. Мина почти целият предобед и момичетата се отегчиха, умориха и отчаяха, но тези нескончаеми разпити като че ли изобщо не уморяваха Арджуна. По обед на момичетата им донесоха храна, но той не яде, а само забави въпросите си, за да могат двете да се нахранят. Още в началото бяха разбрали, че са длъжни да си изяждат храната, защото Абигейл веднъж бе отказала да яде и в каютата им бяха влезли двама мълчаливи мъже: единият я държеше, а другият й натъпка храната насила. Арджуна им беше казал само:
— Трябва да си запазите силите и да сте добре.
След обяда той им се извини и двете чуха, че влезе в съседната каюта. Маргарет бързо изтича до тънката стена, разделяща двете помещения и се опита да подслуша, както правеше всеки път, щом той влезеше там. В нея имаше някакъв загадъчен пътник, с когото Арджуна, изглежда, се съветваше от време на време, но никой друг не влизаше там. Веднъж Маргарет се бе осмелила да попита кой живее там, но Арджуна бе пренебрегнал въпроса и й отвърна със свой.
Чуваше се тихо мърморене, но думите не можеха да се разберат. После онова странно усещане отново споходи Маргарет, само че този път по-силно от всякога. В същия момент от съседната каюта проехтя тревожен вик и през стената се чуха забързани към задната страна на каютата стъпки.
Маргарет изтича до прозорчето, погледна вляво и видя някаква покрита с качулка фигура, надзъртаща през съседния прозорец. Фигурата протегна ръка през прозореца и извика възбудено:
— Ше-ча! Джа-ништ сук, Сваджан!
Маргарет бързо се дръпна в каютата. Лицето й бе пребледняло.
— Какво има? — прошепна Абигейл.
Маргарет стисна ръката й и отвърна:
— Видях съседа ни. Той… протегна ръката си навън. Покрита е със зелени люспи!
Абигейл изхлипа и Маргарет я предупреди:
— Ако пак започнеш да ми плачеш, така ще те плесна, че наистина ще има за какво да плачеш.
— Страх ме е, Маргарет — отвърна Аби с треперещ гласец.
— А мислиш ли, че мен не ме е страх? Но не можем да им позволим да разберат, че знаем.
— Ще се опитам — кимна Абигейл.
— Има и още нещо.
— Какво?
— Преследват ни.
Абигейл се ококори. За пръв път през целия плен изглеждаше обнадеждена.
— Как го разбра? Кой е?
— Онова същество в съседната каюта изпита същото, което чувствам напоследък и аз, и се оплака, че някой ни настига.
— Ти си го чула?
— Чух тона му. Не изглеждаше никак доволен. А и най-после се сетих от какво е това чувство.
— От какво е?
— Знам кой ни преследва.
— Кой?
— Антъни.
— Антъни? — повтори Абигейл разочаровано.
— Той не е сам, гарантирам ти — каза Маргарет. — Това, което усещам, трябва да е някаква магия. — Лицето й стана замислено. — Чудно ми е само защо аз го изпитвам, а ти — не.